В училище разбрах, че времето е относително.
Не беше трудно да забележа, че 40 минути в час по математика нямаха нищо общо с 40 минути в компютърния клуб до училището. Едните се усещаха като месеци в концлагер.
Бях гладен, тъжен и очаквах спасителят да дойде под формата на сигнал за бомба, някой починал роднина, чието погребение да ме изнесе от 3,14-ия кръг на ада, или вирус, който да ме покоси, докато зяпам през прозореца и си мечтая за свобода.
От друга страна, в компютърния клуб, аха да седна да ударя няколко хедшота и чичото ме потупваше по рамото с "времето свърши". Кога? Аз тамън седнах! Щастлив съм, о, свят остави ме на мира. Няма угодия.
Сега съм стар и имам достатъчно време за компютърни игри, а като стоя някъде и чакам да мине времето, обикновено ми плащат заплата.
И изобщо, рядко има ситуация, в която 40 минути да ми изглеждат по-малко или повече от 40 минути.
Сега адът е в месеците.
Ето, на, нова година ми се струва като вчера, а беше преди пет месеца. Мисля си колко бързо ми минава животът, че утре аз ще съм дядото в трамвая, който се радва на малките деца.
Надеждите ми за плочки по корема вече звучат като научна фантастика, в която не обичам да си хапвам като котак. Отлагането на каквото и да било ми изглежда като смъртоносна болест, от която умират идеи и потъват в нищото, и изобщо, винаги ли всичко се е въртяло толкова бързо! Тъп въпрос, разбира се.
60 секунди в минута, 24 часа на ден, летим заедно на крилата на часовата си зона, но вижте сега, ето я и другата страна.
Преди три дни моята любима замина за Щатите, от любов към бургерите и парите. Няма да я има само четири месеца. Това е нищо време. До вчера четири месеца бяха някакъв си период, който минава неусетно, като напиване в приятна компания, но заедно с новопоявилата се дупка в корема, страхът от неизвестното и проблемите със съня, тези четири месеца, рязко започнаха да ми изглеждат като 40 години, в които някъв тъп Моисей ще ме мота в пустинята, за да умра от жега, глад и безсмислие.
И, моля ви, не ме успокоявайте с прогнози за безоблачност и "ще минат бързо и неусетно". Няма. Вашите 4 месеца ще минат безоблачно и бързо, и в края на лятото ще се чудите кога е свършило. Междувременно, аз ще броя секунди и ще чакам сигнал за бомба или някакъв друг благотворен катаклизъм, който да ми я върне по-бързо от очакваното.
Времето днес е безоблачно и лети със скоростта на часовника, усеща се като торнадо с ревматизъм, застинало в средата на главата ми, щото няма какво друго да прави. Чакам.
