На 113-о място по медийна свобода сме от общо 180 държави, което ни нарежда на последната позиция в Европейския съюз*. Страната преди нас в рамките на Съюза е Гърция, която ни изпреварва с цели 24 позиции и е на 89. място. За сравнение, Украйна и Тунис (където знаете какво се случва по принцип) са съответно на 107. и 96. място. А румънците, които добре знаете, че "сме ги изпреварѝли във всяко едно отношение", са на 49. място.
За този резултат, който не е просто дъно, а яма в дъното, е виновно абсолютно цялото общество. Защото по-страшна от цензурата е само автоцензурата, която съм сигурен, че на всеки журналист му се налага да проявява, за да съхрани себе си. A именно обществото е тази сила, която изисква от журналистите да проявяват автоцензура.
Ако човек смята, че липсата на медийната свобода е проблем само на хората в този бранш, която може да подмине с ехидна усмивка и с подигравка към журналистите - защото той самият работи друго и се намира в зона на комфорт - би се вкарал сам в горчива заблуда.
Свободата - далеч не само медийната, ни се изплъзва малко по малко с всеки изминал ден. Тя всъщност не ни се изплъзва, ние сами я пускаме.
25 години не успяхме да оценим прекрасния факт, че сме свободни - нещо, за което стотици милиони хора на Земята на този етап само могат да мечтаят. И се съмнявам, че бихме могли да я задържим в бъдеще, освен ако не възникне категорична и повсеместна воля за това.
Вместо свободата, предпочетохме свободията. А когато видяхме, че без ред не може - решихме, че думата "свобода" е нещо зловредно и взехме, че възродихме бленувания ред в най-уродливата му форма - с огради, свински опашки, бухалки и насилие.
Като не успяхме да се влюбим в свободата, решихме да възродим омразата и абстрактните страхове.
Бързо забравихме уродливостта на 90-те години и тягостта на мутренската реалност. Забравихме и до какво доведоха паравоенните формирования западната ни съседка Сърбия. Докато у нас гърмяха бомби всеки ден и си слагахме решетки до четвъртия етаж, формирования, които употребяваха "патриотизма" за лични и престъпни цели, доведоха до няколко войни, в които загинаха хиляди.
Паметта ни е толкова къса, че днес значителна част от населението на страната ни подкрепя връзването на чужденците, бягащи най-вероятно от война, със свински опашки. Но бих искал да предупредя нещо хората, които вярват, че това е начинът.
Да знаете, че когато "патриотите", дето обират чужденци вместо например да крадат коли, решат някой ден да ни освободят от либералното робство, а вие се възмутите - аз тогава ще споделям снимки на котенца и кученца във Фейсбук, ще гледам "София ден и нощ", ще ви викам, че сте соросоиди и че сте платени, ще се правя на тъп (че така е по-лесно) и ще се преструвам, че не разбирам какво се случва. Както постъпвате и вие в момента. И като дойде Лепа Брена пак да ни пее на стадиона - кацайки с хеликоптер - за да положим основите на новия преход със сръбско и кебапчета, аз ще се мушна на първия ред. Както вие в момента гледате динковщината от първи ред и я аплодирате, така ще правя и аз тогава.
На всеки 25-30 години - по един нов преход да имаме - я демократичен, я православен, я тантричен, за да замитаме с него всеки наш личен или обществен провал. Че е по-лесно да се пъчим колко сме велики, отколкото да признаем грешките си и да ги преодолеем:
че повярвахме, че някой, който ни е държал 45 години в лагер и е стрелял на месо по всеки, осмелил се да го напусне, ще ни даде свободата даром, без да поиска всичко в замяна;
че не осъзнахме, че свободата трябва да се стиска здраво, дори и когато една частица от нея е в ръцете ни;
че свободата не е за ядене и тя няма нищо общо с това дали си гладен или сит;
че никога не бива да заменяме свободата за сигурност, защото ако не си бил свободен, значи просто не си бил жив.
Ще осъзнаем колко важна е свободата, сигурен съм. Ако не вярвах, че има шанс да осъзнаем колко важна е тя, едва ли щях да напиша този текст.
Дотогава ми се подигравайте, че защитавам ромите и бежанците. Или пък се съгласявайте с мен в мислите си, ама сакън да го заявите публично, че позицията ми все пак не е популярната - по-вероятно е да попаднеш на текст против тях, отколкото на такъв в тяхна защита. А когато лицемерието и подмолничеството са основите на системата (вместо професионалните качества), трябва да се мазниш на всички и мнението ти да бъде максимално съвпадащо с това на масата. Иначе рискуваш да останеш без хляб на масата.
Обикновено човек оценява свободата, когато тя му се изпари. И винаги съжалява, че не се е застъпил за нея, когато някой я е потъпквал пред очите му.
***
Скромното ми мнение е, че нашето общество все още не е дозряло за журналистика във вида, в който тя се прави в страни като Франция, Великобритания и САЩ. Погрешно се приема, че журналистите трябва не да провокират аудиторията да мисли, а да ѝ казват точно какво да мисли. Мнозинството от аудитория, за съжаление, е свикнало да получава само суха информация, без анализ върху фактите - а именно анализът е смисълът на журналистиката.
Вярвам, че мнозинството от сънародниците ми са яки хора. Вярвам, че няма да допуснем описания от мен по-горе сюжет и ще стискаме свободата си здраво, защото тя е за душата това, каквото са въздухът и водата за тялото. Но това най-вероятно ще го осъзнаем, когато ножът опре до кокала; когато загубим свободата си пак, отдавайки я доброволно в името на сигурността, или когато един ден някой подгони всички ни със свински опашки.
А дотогава "София ден и нощ".
