През 2000 година мисля, че беше първият път, в който посетих Индия. Страна на контрастите: огромни многомилионни мегаполиси с безумен, шумен и рисков транспорт и тихи селца, подслонили от няколко десетки, до няколко стотин души, живещи в измазани с кал къщички. Страна с богата култура и още по-богата духовност, в която буквално на всеки ъгъл има храм. Обикаляйки всевъзможни места често някой местен ме заговаряше. Най-неочаквано, дори в някое малко селце или градче ми задаваха въпроса: “Where you from? Which country?..” – при което чифт очи настойчиво се вперваха в мен, очаквайки отговора ми с усмивка.
– I’m from Bulgaria – отговарях лаконично, избягвайки риска да влезна в продължителен разговор, без да го искам.
– Oh, Bulgaria?!... Stoichkov! – чувах в отговор аз...
През 2000, само няколко години след еуфорията от САЩ 1994, нищо друго не беше прославило България така, както левачката на Камата и характерните му реплики към съдиите.
Днес, през 2016, за пореден път обсъждаме друго, с което футболистът стана популярен у нас — ловът. В студиото на Нова, самоотвержено и жертвоготовно се беше отзовал Ути, който трябваше да ни внуши, че трофейният лов е нещо напълно естествено, мъжествено и икономически изгодно за бедна и черна Африка.
Абсурдът е често състояние, в което готвачът обича да изпада. От казаните с боб или таратор (вече не помня) пред Лувъра в Париж, до самоотвержената защита на триченето и кучешкото месо като изискан специалитет и изтънчен кулинарен избор. Негов морален, с политически привкус избор, бе да защити Лютви Местан в случая с трите убити вълка вълка.
Днес обаче Ути надмина всичките ми очаквания. Проблемът – мъдро заключи той – се крие в това, че снимките станали публични… Тоест, ако Камата си беше отстрелял зебрата и жирафа и си беше окичил стената на вилата с главите им, без да се снима и фука с трофеите, нещата щяха да са съвсем нормални… Обаче, видите ли, едни гръмогласни активисти за правата на животните и някакви досадни вегетарианци му строшили хатъра, нарушавайки иначе тихия и спокоен ловен комфорт.
В желанието си да защити действията както на Местан, така и на Стоичков, Ути прибягна до елементарни внушения за мъжественост и противоборство в лова, наречен от него спорт. Ами не! Сам, с голи ръце, разчитайки само на общата си физическа подготовка срещу зъбите и копитата на зебрата или жирафа, Стоичков, сигурен съм, би имал много по-малко шансове и едва ли би искал да се впусне в подобно приключение и противоборство.
Спортът е състезание.
Предполага се, че участниците (единично или групово) са поставени при равни условия. Така е в спорта, който направи Стоичков популярен – един терен, две врати, два отбора по 11 души, една топка и съдия, който следи за правилата – еднакви за всички участници. Побеждава по-добрият. Айнцу, цвайцу… Лесно е!
Трофейният лов е малко по-различен. Животините, отгледани в резерват (в случая, при който не става дума за бракониери), са пазени специално за някой комплексиран запандяк. Те нямат шанс. Поставени са в своя изкуствен хабитат, а въпросния комплексар, който напълно възможно е да е воден от някоя своя дисфункция, примерно сексуална, се крие на пусия, с тежка и скъпа оптика (снайпер), дебнейки нищо не подозиращото животно. Трофейният лов може да е всичко друго, но не и спорт. Не и съревнование между равнопоставени противници. Би било така, ако Стоичков или който и да е друг трофеен ловец хване една кама и подобно на Сандокан, убие някой тъгър с голи ръце, въоръжен само с въпросното хладно оръжие. Оптическият мерник и струващата хиляди долари пушка, която ти позволява да лежиш скрит на стотици метри от жертвата не е спортно единоборство със звяра. Доколко тревопасните жирафи и зебри са зверове е отделен въпрос... Да издебнеш живо същество в засада, скрит зад камуфлажна маскировка, целейки се през оптиката на професионалното оръжие за убийства не е спорт. Не е и мъжествено. Не компенсира дефицитите, а само ги задълбочава.
Друга крайно спорна теза, която Ути лансира, бе твърдението, че трофейният лов и резерватите, в които ловуват “богатите бели мъже”, подпомагали икономиката на бедните африкански страни.
Спорно и вероятно дори невярно. Въпрос е на задълбочен анализ, който Ути не предложи в ефира на Нова. Да се беше ограничил до кулинарията, ама кой ли яде зебри и жирафи… Трофеният лов е разрастваща се индустрия в страните от южна Африка, като Танзания и Зимбабве. Характерно за него е, че екологичната му роля и икономически ефект са силно ограничени от наличието на корупция, нестабилната политическа система и слаби правителства. Трофейният лов често е свързван с бракониерство и изтичане на средства и създава проблеми за другите видове доходен туризъм, като фотографския екотуризъм.
За трофейния лов днес е характерно това, че търсенето на решенията на проблемите, пред които той е поставен, е въпрос, чийто отговори трябва да бъдат намерени именно с еколозите, а не въпреки техните усилия.
Защитата на Ути бе слаба именно заради това, защото се опита да изолира и скрие тези проблеми. И лишена от морал, заради усилията да се оправдае безсмислено, самоцелно убийство, извършено от суета.
А “Суетата е любимият ми грях”, казваше Дяволът на своя адвокат в популярния филм.
