“Да кажеш, че не ти пука за личната неприкосновеност, защото няма какво да криеш е същото, като да кажеш, че не ти пука за свободата на словото и пресата, защото няма какво да кажеш.”
Едуард Сноудън пред Гардиън
След терористичните атаки в Брюксел отново се заговори за нуждата от сериозни антитерористични мерки. В общия фалцетен хор срещу "бежанците-терористи" се откроиха (поне) две основни теми: Координация между спец службите и затягане на мерките за сигурност (каквото и да означава това). Под “затягане на мерките” законодателят има предвид извънредно и спешно законодателство.
За намеренията на родните политици свидетелстват изявленията им от последните дни. Борисов разпореди на министър Бъчварова, спешно, в рамките на две седмици, да изготви проект на Закон за борба с тероризма. От друга страна, депутатът от ГЕРБ, Валентин Радев, който е и зам.-председател на Парламентарната комисия по отбраната, заяви в ефира на Нова следното:
Да имаме доверие на службите и да им позволяваме неща, които досега не сме им позволявали! Обстановката се променя. Много е важна границата докъде ще се позволява, докъде няма да бъдат нарушавани свободите на гражданите. Но това е цената. За да не се случват тези неща, трябва да позволим на службите, включително и да ги финансираме повече… Гражданите трябва да приемат някакви ограничения. Какви точно – ще стане ясно занапред.”
Друго индикативно изявление, идващо от средите на бившите комунистически, а и настоящи служби са думите на екс-шефа на военното разузнаване и служебен министър на МВР при Инджова, ген. Чавдар Червенков. Той ни предупреждава:
““Контролът и превантивните мерки трябва да се затегнат, което сериозно за голямо съжаление ще повлияе начинът на живот на гражданите на Европа…”
Винаги, когато се предлага ново, нарочно и извънредно законодателство, което ще засили влиянието и ще увеличи възможността на службите да навлизат в личното пространство на гражданите, задължително трябва да си задаваме два въпроса:
- Оправдано ли е и в каква степен навлизането на службите в личното пространство на гражданите?
- Дава ли съществуващата нормативна уредба достатъчно възможности за превантивни действия на службите и ако не, какви точно са проблемите?
Очевидно е, че става дума именно за навлизане на службите в личното пространство на гражданите и заплаха за личната им неприкосновеност. Досегашната практика ни дава достатъчно основания да сме скептични и предпазливи към законодателните апетити на политическите елити, които са насочени към личното ни пространство и неприкосновеност. Преди време, когато обществото беше силно обезпокоено от желанието на МВР да получи терминал за пасивен достъп до трафичните данни, Борисов произнесе една от крилатите си фрази: “Няма да бъркаме във фейса…”, но веднага след това съжали, че заради обществения натиск са се оттеглили от тези свои идеи…
Това, което имаме днес като Стратегия за противодействие на радикализацията и тероризма 2015-2020 (СПРТ) предвижда нови законодателни промени. Точка 1.1 гласи:
Допълване на съществуващата национална правнонормативна рамка с адекватни на съвременната среда за сигурност законови текстове, осигуряващи възможности за преследване и разследване на извършителите на незаконна дейност, свързана с радикализация и тероризъм.
По отношение за законовата рамка и правомощията на службите, важно е да споменем, че към този момент Министерски съвет е приел въпросната Стратегия, изготвена на основата на доклад на МВР. Министерски съвет е утвърдил и План за реализация на СПРТ. Освен това, българското законодателство има широка рамка, включваща Наказателния кодекс, Закона за МВР, Закона за ДАНС, Закона за НСО, Закона за специалните разузнавателни средства и Закона за електронните съобщения, които както по мое, така и по мнение на много експерти и професионалисти, дават достатъчно добра работна рамка за борба с организираната престъпност и тероризма.
Дискусии за нуждата от “затягане” на мерките имаше доста по-рано, както стана дума, още в началото на първия мандат на Борисов, когато с подобни мотиви – борба с престъпността, се целеше разширяване на възможността на службите да навлизат в личното пространство на гражданите най-вече в Глобалната мрежа (Интернет), в сферата на личната комуникация (мобилните телефони) и трафичните данни. Друг аспект на организираната или “обикновена” престъпност – фалшификациите, измамите и посегателството срещу интелектуалната собственост – стана причина за вълна от бурни обществени дискусии за неоснователно големите възможности за достъп на службите до личната неприкосновеност и защита на личните данни на гражданите в Интернет: споровете около АСТА.
Съществуващата правна рамка в България дава достатъчно широк спектър от възможни действия, с които да се противодейства на организираната престъпност и/или терористични групи. Очевидно е, че става дума за дефицит на професионални умения и аналитични способности у службите, с които да се предотвратяват този вид заплахи за обществото. Неспособността им да се справят с организираната политикономическа престъпност и криминалните икономически интереси на олигархията само затвърждават убеждението, че става дума по-скоро за некомпетентност и зависимости, отколкото за липса на законови инструменти.
Идеята на Борисов за светкавично изготване на антитерористичен закон трябва да бъде внимателно именно в тази светлина, защото компромисът със свободата, за сметка на сигурността е илюзорна дилема, която единствено гарантира разширяване на репресивния инструментариум на службите.
Днешната ситуация на липса на доверие в институциите по-скоро ни дава основание да се съмняваме и да не сме съгласни да жертваме свободите си в името на една компрометирана власт със силен авторитарен нагон.
В посттоталитарното общество, в което живеем, умишлено се подхранват носталгични чувства към управлението със “здрава ръка”. Властта и институциите демонстративно неглижират политическата корупция, криминалните икономически зависимости и мафиотизираните институции. Всяко отстъпление от вече постигнати свободи е сериозен риск.
Риск, който трябва да избегнем.
