Спорно е дали съществува обществено мнение. Бурдийо смята, че то не съществува. Но да приемем хипотетично, че го има и присъства в границите на българските реалии. За неговото осезателно манипулиране се грижат денонощно най-вече три вида своеобразни фабрики. Това са фабриките за данни (социологическите агенции), фабриките за знания (научноизследователските институти и академичните среди) и фабриките за мнения (печатните и електронни медии). Всички тези фабрики използват специфична матрица от способи, техники и практики за точно определени идеологически цели. Всъщност, онова което ни се представя от тях за истинския политически и социален живот в страната ни няма нищо общо с действителните процеси, които протичат в нея, чрез нея, около нея и посредством нея. Тези процеси са изключително комплицирани. В тяхната основа стоят определени лица. Процесите и лицата са зад сцената на обществения живот, там където може да се действа необезпокоявано и инкогнито с всички налични ресурси и максимална ефективност. И за да се домогнеш до тях се искат много знания, прозорливост, опит, конструктивно съмнение и мислене, възможност за осъзнаване на евентуалността на всичко, което прочита около самия теб.
В България има определени фракции, имплементирани във въпросните фабрики. Те са пуснали пипала навсякъде – бизнес средите, медийното пространство, академичния свят, неправителствения сектор, политическото пространство, икономическата сфера и т.н. Представители на тези фракции се подвизават активно в херметически затвореното публично пространство, което е отредено за точно определени послания, които да достигнат до оскотената масова аудитория. Елементаризацията на посланията е задължителна – те трябва да казват много неща и то по ясен начин чрез малко на брой прости думи. Това е единият вариант. Другият е умишлено публиката да бъде потопена в изключително сложни понятийни и смислови структури и парадигми с цел да се размие истината от лъжата. И двете стратегии действат безотказно.
Най-големият коз на лицата от фракциите, олицетворяващи гореописаните фабрики е това, че посредством матрица от специални способи, практики и техники те буквално монополизират истината по всеки по-важен обществен казус, независимо дали той е в сферата на икономиката, политиката, геополитиката, образованието, здравеопазването или в някоя друга сфера. По този начин изключително елегантно се избягва смисъла от акумулирането на каквито и да било дебати. А те, както знаем, са сблъсък на мнения, идеи, концепции, в които се очертава истината по дадената тема. Но въпросните лица са много наясно, че полемиката дава отговорите на всеки зададен въпрос. Затова те имат наличния инструментариум да я избягват. Винаги и по всяко време.
Но въпросните лица са забравили какво е казал Аристотел преди доста време – че никой не може да се спаси от публичността. В този случай те не правят изключение.
Въпреки че процесите и лицата са зад кулисите, на практика ние можем да ги видим. Стига да пожелаем да не си държим очите широко затворени. Защото ако ги отворим, има вероятност да започнем да осъзнаваме в какъв свят живеем. А това предполага точна диагноза на статуквото, последвана евентуално от правилното лечение. Това би бил най-ужасният кошмар за фабриките. В противен случай, общественото мнение ще продължава да бъде фабрикувано. И така докато България се превърне в територия със затихващи функции. Освен ако вече не е твърде късно.
