Напоследък все по-отчетливи стават призивите на определени посткомунистически запъртъци (най-вече под формата на депутати от ГЕРБ и Реформаторския блок) да се напише учебник за престъпленията на комунистическия режим, който да се изучава в училищата. Даже въпросните запъртъци се опитаха да прокарат законодателни промени по този въпрос. Това повдига доста питания, които най-вероятно ще останат без конкретни отговори в публичното пространство. Кой ще напише съответния учебник? И как по-точно? Какво ще съдържа той? Ще бъдат ли включени в него всички престъпления на режима?
В България има нещо крайно извратено около релацията комунизъм-антикомунизъм. Крайно извратено, изначално объркано и грешно. Хора, чийто родители и въобще роднини довчера (по-конкретно преди 1989-та година) са се разкарвали с въодушевление по коридорите на ЦК на БКП днес вече са първи демократи, сини гурута, дисиденти и антикомунисти, изповядващи до болка евроатлантическите ценности. И са в бойна готовност да пишат учебници. Всъщност има голяма опасност да се получи следното – евроатлантическите синковци на сатрапите на комунизма да пишат за неговите престъпления. А тук имаме следната ситуация: преди четвърт век си ял от белия хляб на Политбюро и си се кълнял в портрета на Ленин, а днес вече си син първенец. Клета, клета българска съдба…
За да се напише такъв учебник, трябва да се направи изключително сериозно и щателно проучване на престъпленията на комунистическия режим. Но, ако предположим, че гореизброените синковци на комунистическите апологети ще пишат въпросния учебник, то най-вероятно тяхната червена и родова конюнктурна същност няма да им позволи да направят горепосоченото проучване.
Съдържанието на учебника е другото важно нещо. В него трябва да бъдат включени абсолютно всички престъпления на режима, а те не са никак малко… А дано, ама надали, както се пее в песента.
Някои храбреци сравняват престъпленията на комунистическия режим с престъпленията на нацизма. Пълни идиоти. Генезисът, характерът и съдържанието на тези злодеяния са различни. Ако въобще могат да се правят подобни сравнения, то може да се прокара паралел между престъпленията на комунизма и фашизма, ако се допусне, че фашистките престъпления са съществена и важна част от българската история. И доколкото ги е имало.
Друг интересен момент е кой ще бъде избран за ролята на противовес, т.е. кои ще бъдат антикомунистите в заветната борба с комунистическите престъпления. Безспорно една изключително интересна фигура е известният Георги Марков. Доколко той е бил дисидент и антикомунист е спорно. Участието му в създаването на филма „На всеки километър“ (апогей на комунистическата пропаганда) и връзките му с хора като полковник Кюлюмов, който е бил заместник-шеф на Шесто управление на Държавна сигурност, го компрометират. Но Марков си остава един от малкото, които се опитаха с безспорно талантливото си перо да опишат обективно сърцевината на един изключително комплициран исторически период. И успяха в задачата си. Това ще остане в Историята, това трябва да му се признае.
В учебника трябва да влязат хора като бай Илия Минев – един истински противник на комунистическите зверства. Създателят на „Независимото дружество за защита правата на човека“ (първата дисидентска организация в България след 1944-та) е лежал над тридесет години по тоталитарните затвори. Мисля, че повече от Мандела, за който българските родолюбци лееха солени сълзи при вестта за смъртта му.
Каквото и да се случи с идеите на горепосочените посткомунистически запъртъци, има вероятност Историята да бъда отново подменена. А това би било най-голямото престъпление. Извън всякакви режими и идеологии.
