Преди доста време на моята сравнително малка улица се появи рекламен билборд, който ме заинтересува, тъй като на него пишеше нещо от рода на „Белене... гласът на народа... да се чуе гласът на народа...” и т.н. Но интересът ми трая само няколко секунди, докато се опитвах да разбера какво точно се опитват да ми кажат с тази реклама. Очевидно беше, че ставаше въпрос за Белене и за общественото мнение, но изобщо не беше ясно за какво точно трябваше да се изкаже обществото. Против Белене? За Белене? Срещу руснаците? Или точно обратното?
След което ми мина друга мисъл през главата – създаването на професионални билбордове струва много; немалко струва и поставянето им из София... Или казано по друг начин - някой беше похарчил МНОГО ПАРИ за да се получи нещо, което би трябвало да изглежда като спонтанна акция на обществото. Наречете ме параноичен, но при подобни обстоятелства ставам много подозрителен към мотивите на спонсора.
Което ме накара да поразсъждавам още веднъж за атомната енергетика. Не за Белене, съвсем не. Всъщност нека да приключа с това – по мое мнение трябва да сме ненормални, за да се съгласим руснаци да ни строят атомна елетроцентрала; знам обаче, че обикновено тези, които вземат решението, се влияят от съвсем други мотиви, така че не си правя илюзии.
Та след като казах какво мисля по въпроса с Белене, нека да продължа с атомната енергетика по принцип.
Много хора не са наясно (независимо от причините), че при съвременното ниво на човешката наука и техника, атомните електростанции са единственият реалистичен източник на екологично чиста електроенергия. Водните централи са безкрайно недостатъчни, а разните слънчеви и вятърни станции са предназначени да изпразват джобовете на наивниците.
Но увеличаването на броя на атомните електростанции поставя два много сериозни проблема. Първият от тях е отработеното гориво. В момента то се складира в масивни херметични контейнери дълбоко под земята. Но ако броят на атомните електростанции се увеличи много, то и количеството на складираното отработено гориво също ще нарасне значително. Все пак поне засега това не е сериозна грижа, но с увеличаването на складираното отработено гориво, се увеличава и шанса от неприятности.
Вторият проблем е съвсем належащ и се нарича „безопасност”. Теоретически грамотно построените атомни централи са напълно безопасни. Но има една приказка че „дори и празната пушка може да се случи да гръмне”. Или независимо от предпазните мерки катастрофи винаги ще има. Авариите (в която и да е област) са обикновено два вида – дължащи се на човешка грешка и дължащи се на технически дефект. Малък процент катастрофи се дължат и на непреодолими природни катаклизми, терористическа дейност и подобни. Причината за Чернобил беше човешка грешка, а Фукушима се дължеше на грешка на проектанта. (За тези, които не са се интересували, малко подробности за Фукушима – там радиоактивното заразяване се дължеше не на самия реактор както в Чернобил, а на спирането на електроенергията за охладителната система. Проектантът бе предвидил тройно осигуряване, но не бе предвидил, че и трите захранвания ще излязат от строя, ако проводящите им кабели се залеят от морска вода. Подсигуряване на аварийните захранвания срещу наводняване не би било нито трудно, нито скъпо да се направи, стига някой да се бе замислил).
Това, което исках да обясня е, че каквото и мерки за сигурност да се въвеждат, човешки грешки винаги ще се случват, Както винаги ще се случват и грешки от технически характер. И когато (ако) броят на атомните електростанции се увеличи много, то неминуемо ще се увеличи и броят на авариите с потенциално много неприятни последици. Или в цифри – сега в света има над 400 атомни електростанции и големи катастрофи стават един път на 20-30 години. Представете си какво ще стане, когато броят им стане 4000. Ако се запази същата пропорция ще получаваме по един Чернобил на всеки 2-3 години!
Затова не бива да се влияем от емоции, когато даваме гласът си за една или друга алтернатива. Не бива и да се влияем от първосигнални реакции „добро - лошо”. В тази област ситуацията е такава, че идеално „добро” няма, както не съществува и абсолютното „лошо”. Затова, преди да се подпишем под каквото и да е възвание, е най-добре да се опитаме да си направим „домашното” и да не даваме гласът си слепешката, без изобщо да сме наясно какво искаме и дали наистина го искаме.
