От 17 януари до 5 февруари 1947 г. Юкон, Северозападна Канада, бил скован от студ, а най-ниската температура ударила -64°C на 3 февруари.
Метеорологът Гордън Тул измервал най-ниската температура на малкото летище на Снаг. Термометърът, който използвал, не мърдал от -62,2°C, което означавало, че трябва да запише този показател, като маркира допълнителна линия. Било прекалено студено, за да функционират каквито и да е химикалки, така че метеорологът трябвало да го отбележи върху термометъра с помощта на комплект разделители.
При такава температура дъхът на хората се превръща в бял прах във въздуха, издавайки дрънчащ звук. Колкото и възхитително да звучи това, оставането навън за повече от няколко минути би довело до замръзване на откритите части на кожата и има голям риск от хипотермия.
Един от по-странните ефекти, забелязан от жителите на Снаг, Юкон, където температурите били най-ниски, бил, че звукът започнал да се разпространява по различен начин. Докато измервал температурата на летището, Тул не можел да види на повече от няколко метра, без зрението му да бъде възпрепятствано от облак заскрежена мъгла. И все пак той можел да чуе кучета да лаят в село на повече от 5 километра, а ледът, който се напукал в реката на около 1,6 километра, „изпука и изгърмя силно като при стрелба“.
Какво е причинило тези странни звукови ефекти? Звукът не се разпространява по един и същи начин при различни температури. Освен че се движи по-бавно в студа, звукът също се разпространява по-далеч, ако сте близо до земята. Когато въздухът близо до земята е студен, а въздухът над него е топъл, звуците се пречупват от топлия въздух към повърхността. След това звукът отскача между земята и топлия въздух, пътувайки много по-далеч по земята, отколкото при по-високи температури, пише IFLScience.
„Температурна инверсия кара звуковите вълни да се огъват обратно към земята, вместо да бягат нагоре – казва климатологът Дейвид Филипс. – Хората на летището са можели ясно да чуят как кучетата лаят хората си говорят, сякаш са наблизо вместо на 5 километра разстояние.“
В допълнение към дезориентиращия ефект от чуването на разговори от километри разстояние и ледената мъгла, хората можели да видят облаци от замръзналия си дъх да се задържат във въздуха за минути.
„Беше уникално да видя следа от па̀ра, дълга няколкостотин ярда, преследваща един човек, докато се движеше навън“, казва Тул.
Да се изгубиш, не било проблем. Докато някой върви по пътеката, всяко вдишване оставя малка, неподвижна мъгла зад него. Тези петна мъгла от човешки дъх оставали във въздуха за три до четири минути, преди да изчезнат. Един човек дори намерил такава следа, която все още маркирала пътя му, когато се върнал по същата пътека 15 минути по-късно.
Ако някой се изгуби, разбира се, можел просто да прошепне този факт и да бъде чут от спасителния екип на няколко километра надолу по пътя.
Рекордно ниската температура в Юкон през 1947 година е регистрирана в Бюлетина на Американското метеорологично дружество.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Айсберг колкото Лондон – ето как изглежда (ВИДЕО)
