Арт ФЕСТ и NETCINEMA.BG представят филм на Аньес Жауи: "Френска приказка". Филмът е по сценарии на Аньес Жауи и Жан-Пиер Бакри. Представяме ви ги в едно интервю на Клер Васи, специално предоставено на нас от световните разпространители на филма:
Как започнахте работа по „Френска приказка”?
Жан-Пиер Бакри: В началото беше класическия приказен край „И всички заживели щастливо, и им се родили много деца”. Да живееш щастливо и с много деца изглеждаше малко прибързано, пред нас е целия живот все пак. А след като веднъж сте срещнали принца или принцесата на своите мечти, какво се случва след това? Книгата се затваря – и после? Искахме да разсъждаваме за нещата, които се случват в живота на двойката, как се променя любовта.
Аньес Жауи: Жан Пиер и аз винаги работим по един начин – избираме темата и започваме да се ровим в нея. Искахме да проучим въпроса за вярата, като започнахме от приказките. Беше ни забавно да си поиграем с всички форми на вяра и убеждения – слухове, суеверия, спомени за приказни елементи, останали в хорските глави. Въпреки рационалната мисъл, ти вярваш в нещо – и понякога тази вяра се оказва по-силна от теб. Искахме на проумеем нуждата вярата и самата абсурдност на нейното съществуване. В този смисъл вярата в любовта се оказва повсеместна! Всеобщо е убеждението, че всеки може да я срещне, в реалния живот. Така че ние заложихме на герои, чиито черти на характерите са заимствани от приказките. Съвсем скоро се появи и историята на Сандро и Лора, като решихме да имаме Пепеляшко. Всички други герои се появиха впоследствие.
Ж-П. Б: Но това не означава, че хладнокръвно определяхме „този е приказен герой, а този не е!” Интригуваха ни приказни герои, които приличат на хора, съществуващи в съвсем реална среда – свръх-контролиращият крал може да бъде баща и ръководител на предприятие, и възходите и спадовете на капитализма могат да се окажат решаващи за неговото „властване”; вещицата може да е жена, която не може да приеме факта, че остарява, и т.н.
А вие вярващи ли сте или суеверни?
АЖ: Не, принципно ние сме рационалисти, но от време на време съм суеверна, като в същото време зная, че това е напълно абсурдно.
Ж-П. Б: Краен рационалист. Но съмненията и суеверията намират свой път навсякъде. Историята с ясновидеца се случи с мен. Това е толкова нелепо, че мога да го кажа. Когато бях на 14 или 15, един човек - не ясновидец, просто малко по-странен - предложи да види моята астрална същност. Съгласих се. Той ми каза, че дори знае датата на смъртта ми. Веднага си помислих колко е нелеп, въпреки, че бях само на 15 години, но все пак запомних датата и тази случка...
АЖ: Моля ти се, не казвай датата, ще ме подлудиш отново!
Има ли някакви други лични елементи?
АЖ: Разбира се, ние наблюдаваме хората около нас - семействата, приятелите ни.
Ж-П. Б: Нашите родители, нашите братя и сестри, нашите съседи. Това е постоянна тема на дискусия между нас – и страшно много ни харесва! „Знаеш ли какво, това-и-това ми хрумна”, и т.н. Малките анекдоти в ежедневието са почти отделни филми.
Те самите познават ли образите си във филмите ви?
АЖ & Ж-П. Б: Никога.
АЖ: Аз обаче предупредих една моя приятелка, който отчасти беше вдъхновение за образа, който аз играя. Що се отнася до мястото, където Жан-Пиер не иска да каже „лека нощ” на децата – това си е лично преживяване!
Ж-П. Б: Да, толкова е изкуствено това клише, според което човек трябва да целуне децата за „лека нощ”, защото така правят героите в тъпите телевизионни сериали. Един вид ритуали. Не зная защо, но предпочитам да не е съобразявам с тях. Когато моят герой казва: „Няма такова нещо като Рай”, мисля, че това е добър образователен акцент. Залагам на атеизма.
АЖ: Не може да кажеш на децата си, че животът е несправедлив, и след това да им кажеш, че баща им ще умре утре. Всъщност може, но това поставя въпроса каква част от бремето прехвърляте върху тях. Мисля, че може да им казвате истината, а в същото време ги окуражавате и успокоявате. И това не важи само за децата - възрастните също трябва да получават доза оптимизъм. Вижте само как се справят с тази задача холивудските филми с техния неизменно „щастлив край”.
Това е първият път, в който режисирате деца на снимачната площадка?
АЖ: Когато гледаш децата от разстояние, не може да пишеш за тях. Но ние самите сме били деца, имаме или сме били около деца, така че трябва да има роля за тях и в нашите филми. Искахме да поставим акцент върху недостатъците на родителите, особено с образа на Пиер.
Може ли някой да каже, че съвременният свят, със своите несъвършенства, разчита на приказката като на успокояваща лъжа?
АЖ: Да, може би наистина е така. Телевизионни реклами и шоута, списания със снимки на знаменитости – всичко това са приказки. Те се опитват да ни накарат да мислим, че животът на богатите е една приказка. Съществуват и лотариите, в които с един удар може да спечелиш голяма сума пари, а също и реалити-шоута, в които е възможно да ти предекорират апартамента и буквално за една вечер да се превърнеш в знаменитост... Нещо повече, приказките отразяват страховете на възрастните, ние живеем в особено тревожни и обременени с вина времена на всеобща криза и заплаха от унищожаване на цивилизацията. Всеки път, когато включите телевизора или радиото, чувате как пазарът се сгромолясва, как планетата ще експлодира и човечеството е виновно за всичко. В резултат на това хората да вярват във всички видове странни неща.
Дали „чаровният принц” не е един вечен мит?
АЖ: Да. Схемите, предложени от приказките, също имат дълбоко влияние върху любовните взаимоотношения. Например аз чаках за моя принц несъзнателно, на много дълбоко ниво. В този филм исках да кажа на момичетата, или всъщност на младото момиче, което бях аз някога „Недейте да чакате Принца; има и други възможности да бъдеш щастлив”. Всичко, което винаги е било важен акцент – колко е важна вярността и как ако се разведеш, всъщност си се провалил, не е вярно. Няма само един начин да обичаш – любовта се проявява в хиляди образи. Наистина ли мечтата на всички малки момиченца е да намерят своя чаровен Принц и да имат деца, или тази мечта се насажда вече в продължение на хиляди години на образованието? Не е лесно да се отърсиш от тези лъжливи мечти - те коварно присъстват навсякъде и винаги около нас.
Как успяхте да се справите с работата по сценария?
АЖ: Едно от вдъхновенията за „Френска приказка” е „Into the Woods” на прекрасния композитор Стивън Зондхайм. Това е един страхотен мюзикъл, в който няколко приказни герои се срещат в гората.
Ж-П. Б: Трудно е да се определи приносът на всеки един от нас. Когато започнахме да работим заедно, Аньес беше по-загрижена за структурата, а аз трябваше да се справя с диалога.
АЖ: Жан-Пиер винаги е особено блестящ, когато става дума за работа по диалога.
Аньес, има ли еволюция в подхода Ви към режисурата?
АЖ: Да. От самото начало с подготовката за работата по филма почувствах желание за творчество и свобода, както никога преди. Откакто се зинамавам с режисура, разбрах, че мога да кажа много неща без думи. Забавлявах се с някои епизоди, които са изградени само около музиката, например сцената когато Сандро отговаря Лора. Музиката заема мястото, което до моментае било изпълнено с думи. Темата на филма изискваше откриването на специфична форма на разказа, и това беше работа на целия екип. Всеки ден художникът Франсоа Еманюели, асистентът Матийо Вилан, дизайнерът по костюмите Натали Раул и операторът Любомир Бакшев пристигаха с нови идеи, които обсъждахме заедно. Те всички се опитваха да разберат какво имам предвид (понякога ми се случваше и на мен самата), и ние всички заедно изградихме филма.
За първи път работите с Любомир Бакшев. Как и защо го избрахте?
АЖ: Познавам работата му с Джули Делпи и Абделатиф Кешиш, впоследствие го срещнах по време на едно пътуване в Бразилия. Любомир е уверен и спокоен, никога не изпада в паника, винаги намира начин да осъществи идеите - което е още по-ценно като се има предвид, че това е първият филм, в който не разполагах с бюджета, необходим за реализиране на сценария. Превърнахме тази икономическа принуда в творчески стимул. Любомир предложи системата кран да заснеме Дидие Сандр, който вижда Лора да лети във въздуха. Още нещо любопитно – в моето кинематографично образование изиграха важна роля руските филми, прожектирани в кино Космос (сега Арлекин). Много обичах повечето от тези филми, а тъй като Любомир е от България, той също е запознат с тях. Ние споделяхме едни и същи пристрастия.
„Френска приказка” предлага усещане за неусетно движение, което ни води от един персонаж към друг...
АЖ: Всъщност има много различни двежения на камерата. Любомир е майстор с камера от ръка. В предишните ми филми може би разчитах на някои по-лъскави ефекти, но вече се отърсих от предразсъдъци. Пък и Любомир не следва строго всички правила, той импровизира. Беше ми много забавно да си поиграя и със звука – имаше усилване, когато искахме да подчертаем тревожност у някой персонаж; премахнахме всички околни звуци, когато вълкът се появява в гората, така че да се чува само гласа му, и други подобни „трикове”...
Този филм предполага експерименти и игривост...
АЖ: Абсолютно. Не се съобразявахме с ограниченията на реализма, където всичко трябва да е естествено. Забавно е да си играем с архетипи, без това да е твърде натрапчиво. Исках да има много препратки към приказки, повече или по-малко скрити - дори сред статистите, надписи на кафенета, имена на герои, сигурно са повече от стотина...
Имахте ли специфични отправни точки?
АЖ: Да кажем, че гледах определен брой филми, които разчитат на фантастични елементи или чудеса. Освен това великите класики бяха задължителни - „Пепеляшка”, „Магарешата кожа”, „Красавицата и Звяра”, а също и „Летят жерави”, както и някои филми на Тарковски...
Очаквайте и втората част от интервюто с Аньес Жауи и Жан-Пиер Бакри скоро!
От 19 септември очаквайте филма по кината и онлайн на www.netcinema.bg
