Интервю на Антоан Дьо Бак, публикувано в електронното издание Lacan Quotidien
Превод: Теодора Павлова
Каква беше първоначалната Ви идея, преди да стигнете до крайния резултат на филма „Под открито небе”?
Областта на това, което наричаме „лудост”, винаги ме е интригувала, привличала и дори плашила, но в същото време винаги съм си мислила, че можем да разберем нещо и още повече даже, че лудостта може да ни научи на нещо. След „В нашите ръце” (предишния филм на режисьорката – бел.ред) исках да се сблъскам с тази другост и това различие, пред което рационалната мисъл изглежда се спъва.
И така се озовах в различни домове и институции за хора с „умствени увреждания”. В този дълъг период на търсене открих, на границата между Франция и Белгия, един Медико-педагогически институт за деца, който е почти единствен в Европа – Куртил.
Идеята, на която се основава институцията е, че децата с психично страдание не са увредени деца, на които нещо им липсва, за да са като другите. Напротив, в Куртил всяко дете се приема от възрастните, които го придружават, като загадка, като субект, притежаващ своя собствена ментална структура, притежаващ един специфичен и оригинален начин на самовъзприятие, на мислене за света и отношенията с другите. Оставяйки настрана всички предварително установени знания, придружаващите децата се опитват да разберат уникалността на всяко едно дете, за да успеят да му помогнат да намери неговото собствено решение, да открие това решение, което да му позволи да намери мястото си в света.
Това, с което се срещнах в Куртил е един невероятен начин да мислим и живеем с лудостта и една хуманистично ентусиазираща институция, която поставя в центъра на своята работа субекта, неговата уникалност и която залага на изобретяването в търсенето на решения.
Имахте ли нещо като решаващо преживяване, което да Ви покаже, че филмът е възможен?
В центъра на филма поставих само една част от институцията, която в действителност е много голямо учреждение: в нея работят 150 придружаващи децата, 250 деца, юноши и младежи, разпределени в много групи и различни пространства.
Въпреки че бях разбрала добре принципа на работа в институцията и именно той ме съблазни да снимам там, ежедневието беше много объркващо за мен в началото. Не разбирах нищо от поведението на децата: преди да присъствам на внезапна криза или на много видно проявление на страдание, не схващах в какво се крие лудостта за някои от тях. Работата на възрастните също ми изглеждаше неясна. Не разбирах, например, какво правеха децата в ателие музика. Ясно беше, че не се учиха на музика, че не това е целта, но каква бе тя тогава? Това чувство да гледаш, но да не можеш да видиш, да наблюдаваш без да успяваш да разбереш какви са залозите на случващото се нито за децата, нито за възрастните, беше доста смущаващо за мен.
И единствено говорейки с възрастните, слушайки въпросите, които си поставяха за децата по време на ежеседмичните екипни срещи, ми помогна да започна да виждам това, което до този момент оставаше мистериозно в очите ми. Забелязах характерната логика, структурата и свързаността в света на всяко дете. Ежедневната намеса на възрастните започна да ми се струва едновременно по-малко странна и по-малко банална. Първите няколко седмици представляваха невероятен опит за мен, този на едно бавно разбулване, наподобяващо откриването на една непозната територия, тази на лудостта. И тогава започнах да си представям филм, чиито залог ще бъде да накарам зрителя да преживее този невероятен опит на проглеждане, който самата аз тъкмо бях преживяла.
Как бяхте посрещната в Куртил?
Присъствието ми в Куртил беше предвидено като част от живота и от работата и това е толкова изключително и уникално, че трябва да бъде подчертано. Никога до този момент в моя професионален опит като режисьор моето място, а чрез мен и мястото на погледа, на са били така внимателно изследвани както това се случи тук.
Как избрахте децата и придружаващите ги възрастни във филма?
Веднъж сигурна, че ще мога да направя филма, се потопих още веднъж в ежедневието на институцията в периода февруари-март, но този път сама и без камера и с ясната перспектива на предстоящите снимки. За да мога да отида по-далеч в разбирането на децата и на интервенциите на възрастните, трябваше да избера една група. След като прекарах известно време в различни групи, избрах групата „Капи“, в която са най-малките деца – между 4 и 16 години. Тази група е разположена в стара ферма, там, където е създаден Куртил преди 30 години. Терапевтичният директор – Вероник Мариаж – работи в нея от нейното създаване. Тя е създала и води две ателиета – „подобие“ и „градина“, които отговаряха, на това, което исках да снимам. Усетих също така, че тя има желанието да предаде и представи един начин на работа, който беше развила със своя екип през всичките тези години. Освен това, много добре се свързах с децата и възрастните в тази група: обикновено, и това се отнася и за другите ми филми, снимам тези, с които се получава среща.
Как си представяхте филма?
От началото знаех това, което исках филма да разкаже, но как да го направя бе трудно да се определи, дори и след написването на проекта. Тъй като на място като Куртил, където в центъра са поставени субекта и неговите изобретения, историите на всяко едно дете е различна и е невъзможно събитията да се предвидят. Също така, важността на дадено събитие спрямо развитието на детето се оценява доста след като то се е случило, в едно второ време.
Бихме могли да кажем, че в Куртил историите се пишат на обратно. Нещо, което е абсолютно объркващо… главозамайващо дори. Обикновено, заснемането на документален филм е нещо, което се конструира чрез погледа доста преди самите снимки: става въпрос за това да видиш, да имаш визия и да предвидиш. В „Под открито небе” се случи съвсем по различен начин.
Разбира се, че предварителните ми посещения и престой ми помогнаха да виждам по-добре, но капацитетът ми да предвидя спираше до тук…
Как протекоха снимките във времето?
В продължение на три месеца снимах много, в абсолютна концентрация, с камерата, закачена за мен в продължение на 8 часа и с ясното съзнание, че всеки миг е важен.
В процеса на снимане забелязвах важността на определени сцени, които допълвах след това с други сцени, които пък приемаха различна стойност на следващата седмица. Всъщност, това бе едно абсолютно нетипично снимане на филм, много различно от всичко, което бях изживявала до сега.
Очаквайте втората част на интервюто с Мариана Отеро на 22 януари ( четвъртък - б.р.)
Вижте и галерията от филма ТУК.
