“Ние ни сме лекари, ние сме болката“ – така започва сценария за пълнометражния документален филм, подготвян в Кюстендил, за живота на Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков - тримата поети, определяни като “духовните братя“. Сценарист и автор на филма е Боян Папазов, който с останалите автори се наричат “Приятели до гроб на тримата свободни духом писатели“. Те решават да създадат филм именно за тях, защото тези поети са оставили проза и поезия, която е гордост за всяка литература и въпреки това, не са били сред най-обичаните в сервилните писателски среди.
Боян Папазов е едно от най-големите имена в българската драматургия и един от най-успешните български сценаристи. Роден е на 2-ри декември 1943г. в София. Завършва специалност кинодраматургия и висши режисьорски курсове в Държавния институт по кинематография в Москва. След това става редактор във филмови студия „Бояна“, народен представител в 7-мо Велико Народно събрание. Бил е и културно аташе в САЩ, както и преподавател в НАТФИЗ. Получава специална награда на Варненския фестивал „Любовта е лудост“ за филма „Моето мъничко нищо“ (2007).
Автор е на едни от най-успешните пиеси, някои от които са: „Да отвориш рана“, „Надежда сляпата“, „Изнеси ме на Горната земя“, „Магия `82“, „Главанаци“, „Муа у тупан“, „Рицар на Светия Дух“, „Хора под наблюдение“, „Бая си на бълхите“, „Продавате ли демони?“ и „Бяс“. Сценарист на "Всичко е любов" и много други.
А следващият филм на режисьора-сценарист ще бъде именно за тримата писатели – Биньо Иванов, Рашко Сугарев и Любен Петков. В ексклузивно интервю за кореспондентa на Кюстендил на Actualno.com, Папазов разказва повече любопитни факти от живота на поетите и сюжета на филма.
Пишеха един за друг като за роден брат
“Като за роден брат пишеха един за друг Биньо Иванов и Рашко Сугарев, а Любен Петков е казал “Биньо ми е най-близък по усещане за света, по начин на живеене. Често си мисля за него и за Рашко Сугарев. Между нас тримата има сходство, нещо ни сближава. Тримата герои във филма не “произведоха значими романи и поезия“, започва Боян Папазов. "В текстовете им се ширят пренебрегвани теми и типажи. Никой от тях не е направил компромис заради кариера. И не бяха в масовката от услужливи лакеи на властващата идеология“.
Любен Петков и Рашко Сугарев тихо и упорито ерозирали отвътре соцреализма, създавайки безсюжетния психологически разказ у нас. А поетът Биньо Иванов бил стоик, който без официален статут на поет, писал по начин, сепващ с непозната свобода. След стиховете му в “До другата трева“, литературната общност изтръпва и го нарича радикален поет. А Любен Петков казва за него: “Биньо е вулканичен поет, такова чудо природата повече няма да роди“.
Те са били сякаш като троица, така съдбата ги е събрала, без самите те да знаят, че три е съвършеното число. За това и структурата на сценария е три условни разказа, с условни заглавия, като така те описват съдбата на всеки един от тримата, уточнява Боян Папазов.
“Разказите текат паралелно, като взаимно се допълват и проникват един в друг. Те са три въжета, вплетени в едно.“
С филма авторите даряват живот, даряват безсмъртие на тези велики писатели, като разговарят с техните близки и приятели. “В този филм, ще се опитаме “да викаме“ духовете на тримата , чрез техните близки“ – споделя сценаристът.
Рашко Сугарев - фалшивата диагноза на големия талант
“Едно колегиално убийство“ е първата история, включена в документалния филм и е за Рашко Сугарев (1941-1995). В този разказ, приятели на покойния писател разказват за живота му, за отрязания здрав бял дроб на поета и за диагнозата, която му поставят тогава – “рак“, въпреки че познати разказват как е бил в отлично физическо състояние – редовно е пътувал 150км от София до Пловдив с колело, а на другия ден – обратно. Рашко Сугарев бива убит от неговите “колеги“. Колеги, защото Рашко Сугарев е завършил медицина и дори е практикувал като психиатър в София, но изоставя професията и сяда зад пишещата машина.
"Здрав и пълен със сили, хванал някаква кашлица, в Пловдив му “откриват“ несъществуващ рак на белия дроб. По-късно едва се разбира, че при биопсията, пробите му са били подменени. Така след като полагат поета на “сатанинско химио и гама лъчение“ както самият той го определя, лекарите изрязват белия му дроб.
Щетите нанесени от лекарите, писателят сам описва като “убийство по особено мъчителен начин“ и “преднамерено престъпление“, защото след ненужните терапии и операции, имунната му система е срината. Тогава лекарите му съобщават, че се е образувала “гнойна инфекция“ и цяла година отлагат лечението му в чужбина.
Приятели-писатели спасяват тогава поета, в частност – Любен Станоев, който се обръща за помощ към немските си колеги – лекари, които ликвидират гнойната кухина за 16 дена и дори се отказват от хонорарите си", разказва още Папазов.
Тогава Рашко Сугарев оцелява, но без един бял дроб и с рухнала имунна система. Последните години от живота си той прекарва на легло. Но пише. Продължава да пише и изненадва всички посмъртно с книгата “Свободен до неправдоподобност“.
След операцията в Германия, за своите “убийци“ той казва “Нека Господ ги съди!“, но след като разбира, че ще оцелее, с останалите пари от Германия, писателят основава фондация “Бедстващи интелектуалци“ – за боледуващи писатели.
"С предсмъртния си текст “За честта и славата на Германия“, Рашко Сугарев удря плесница на българските лекари. Въпреки това, без взаимопомощта и солидарността на приятелите му, той нямаше да оцелее и да живее дори толкова. За това, въпреки че Христо Ботев пише, че на нашия народ му липсва солидарност, в този случай поетът ще бъде опроверган, а темите за взаимопомощ и солидарност, ще са доминантни във филма", споделя Папазов.
Биньо Иванов - самородния анархист
“Тебе само, Боже беден, слава!“ е следващият разказ, който ще бъде представен в лентата. В него за живота на баща си – Биньо Иванов (1939-1998), ще говори синът му – Димитър Бинев, който работи като художник на надгробни камъни на кюстендилските гробища. Той e завършил Художествената гимназия, но от 30 години рисува гравирани снимки на покойниците, върху плочите.
"През ранното си детство Биньо Иванов живее в условията на един “скандинавски социализъм“ – както го нарича самият той. Биньо е на 7 години, когато баща му – работник, умира. Момчето е със саката дясна ръка, но е инат и пише с лявата! Писателят имал собствена библиотека, от намерени книги, но учителите го приемали като “хулиган“, люшкащ се между сирачеството и немотията. По-късно е изключван от гимназиите в Бобов Дол и Кочериново.
Приятелите на Биньо Иванов го определят като “самороден анархист“. За да се стигне там, че да заяви на властниците в “Песен на богомилите“ от 1973г.:
“Плюем ви на святите писания, на олтарните ви церемонии, на иконите и на хоругвите, на жезъла ви и на трона ви. Плюем ви на златните трапези, на езиците ви за възхвала… Тебе само, Боже беден, слава!“. Поетът няма да търпи власт над себе си и няма да се стреми към власт. Приема единствено властта на вулканическите си стихове.
Биньо Иванов, освен че е имал “личен наблюдател“ в Клуба на културните дейци, е бил посещаван без предупреждение от цивилни агенти, за да му преглеждат книгите и ръкописите. В спомените си, Димитър Бинев, разказва:
“Идваха вкъщи от Държавна сигурност, гледаха книгите и проверяваха дали има нещо скрито. С шлифери, помня ги, влизаха, без да предупреждават. Търсеха във всяка книга. Най-странното е, че с един от агентите по-късно станахме приятели. Сега има хотел. Разбра, че съм син на Биньо Иванов и ми каза “ Аз му бях прикачен, да ходя да пия с него.“ Бил е постоянно с баща ми – знае много неща и споделя. Каза, че баща ми е разбрал, че е от ДС. И баща ми го е пропил. Наричаха агента – “Бинката“.“
Зареден с “богомилска мощ“, въпреки житейските несгоди и недоимък, Биньо Иванов никога не хленчи, не моли, не се отказва да живее саморазрушително. Получава литературна награда в Пловдив и сериозна сума пари, за времето си, но се прибира в Кюстендил при жена си, която разказва: “Не го интересуваше материалното. Дори и да му дадеш пари, не знае какво да ги прави. Искаше свобода да пише. Самият му живот беше труден, уникален живот. По три дни издържаше без да яде, без да спи, с три кутии цигари на ден!“, споделя Папазов.
Няма друг български поет израснал в двора на фабрика. А Биньо не го крие, горд е, че е роден в Балабановата фабрика и разказва: “Приспиван съм с работнически маршове, другари.“ Затова поезията му е плесница за официозната литература с претенции за “кръвна връзка“ с работническата класа. Как да приемат поет, който пише “…боже, секретарю, секретарю, боже, какво е партия, защо ме удрят по главата с нея. Навярно е тояга някаква.“. За това не е учудващо, че отзиви за поезията му няма.
"Биньо Иванов прави две гладни стачки. Първата е през февруари 1989г., когато ДС конфискува архива на пловдивския поет Петър Манолов, а втората - през 1992г., срещу президента Желю Желев, когато дори Рашко Сугарев го навестява в Кюстендил, преди да претърпи съдбовната Чиркова операция. Но анархистът-богомил не само говори, но и действа. Синът му – Димитър Бинев си спомня: “Бяхме на различни политически позиции. Аз не исках той да гладува. Защото му навреди после на организма. Едвин Сугарев се отказа на първата седмица, а татко изкара 40 дни. Беше станал 40 килограма. И това му беше втората гладна стачка. Аз ходех всеки ден, карах му се, че го използват. За такива неща сме се карали.“
Не е било лесно да имаш безпощаден и неумолим баща като Биньо Иванов. За него Любен Петков разказва: “С Биньо имам чувството, че сме отраснали заедно. От време на време го прихващаха неговите бесове, но до спречкване не сме стигали. Нещо повече – нашите семейства и нашите деца станаха по-близки от роднини.“ А добротата си скандалджията Биньо Иванов крие, за да не го помислят за благ и всеотдаен.
Поетесата Екатерина Йосифова, която Биньо никога не посмял да нападне, пък си спомня за него: “…беше бедствие, заредено с мощ, с издръжливост и мъжество. Намерило изход в поезията. Предизвика възторзи и отричания… Стихове, изригващи, протуберанси, родени от кипеж. Яростно и напук издържа 59 години", спомня си още Папазов.
Така Биньо Иванов избира да пропилее живота си. И успява. Предава последната си стихосбирка “Часът на участта“ (1998) и умира. Живял е сам. Намират го паднал по очи. Погребват го с пуловер, костюм няма. Написал е епитафията си в прочутото стихотворение “До другата трева“:
“До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.“
Любен Петков и морския бряг
Третият разказ във филма - “По стъпките на моя бос баща“ е за Любен Петков (1939 – 2016). “Медиум“ ще бъде неговата дъщеря – Цвета (45).
Писателят е роден в Странджанското село Крушевец с бунтарска кръв. И цял живот ще върви по ръба: “Когато умря Сталин бях в прогимназията. Строиха цялото училище да почетем смъртта на вожда. За беда, моя милост, вечно захилен, когато директорът ни нареди с писклив глас “На колене!“, аз се изкисках и заразих другите. Церемонията стана посмешище. Слава Богу, никой не спомена името ми. Инак тежко ми и горко. Подобни случки в моя живот нямат край.“- е написал той.
Участва в ученическа стачка във Варна, заради което е изключен от гимназията и комсомола. “Бях усмихнато момче. На 17 усмивката ми замръзна. Прозрях за себе си, че животът не е усмивка.“ – разказва писателят. Завършва Икономическия институт във Варна, но работи като финансов инспектор в Сливен само една година. “С 80 лева заплата, от които 45 за квартира, не се живее", споделя той.
Борейки се с демоните си, Любен Петков решава да извърви разстоянието от Балчик до Резово покрай морския бряг – пеша. Краката му са били изранени, вървял е бос – самонаказвал се е. Мислел е, че се самобичува. Нужно му е било телесно изтощение.
Във филма за тримата виртуози на перото, дъщерята на Любен Петков – Цвета, ще мине по стъпките му - от Балчик до Резово. Едва ли, тя като баща й ще издържи боса, но поне ще направи опит. Колко километра ще издържи – все още никой не знае. Вървейки, тя мислено ще разпитва баща си за “подробностите от живота“, а той ще и отговаря със смешни и тъжни случки от непубликуваната си литературна анкета и автобиографичната книга “Огън и мъгла“. Това ще бъде една изповед на път!
Седмичният “поход“ от Балчик до Резово, ще бъде заснет така, че да се превърне в разгърната хипербола – чрез снимки в четирите сезона, разказват авторите, за да се внуши идеята, че от Балчик тръгва един студент, който пристига в Резово като завършен писател.
За повестта си “Зелени кръстове“ от 1968г., Любен Петков разказва “Написах я на 26 години. Аз бях никой – човек без име, без адресна регистрация, без работа. Живеех нелегално, като престъпник. Давид Овадия ме затвори в една стаичка и каза, че тази книга няма да излезе. Отчаян я дадох на Ивайло Петров. Бях много слаб, лошо облечен. Той ме попита: “Къде живееш?“ Аз замълчах. “Къде ти е квартирата?“ Пак мълчах. “Къде работиш?“ Аз дигнах рамене. Мисля, че той разбра. “А какво ядеш? Пишеш ли?“ Свенливо мълчах. “Какъв писател ще станеш ти, щом няма какво да ядеш, къде да спиш! Иди при Динко, кажи му, че аз те пращам.“. С повестта, Любен Петков смайва литературната общност, тя е родена от натрупаното несъгласие и протест. “Зелени кръстове“ поразява и до днес с “непозволената“ си тематика: мъка по бягствата на странджанските горяни през границата в Турция, насилието и извращенията при колективизацията по съветски образец, мъката на прокудените от земята си планинци. И усещане за халюцинации, причинени от социални катаклизми, оскверняващи божествената природа в Странджа, която съпреживява с главният герой Войводата. Първите две изречения в “Зелени кръстове“ са: “Когато се разделяш с нещо скъпо, ставаш по-коравосърдечен. А разделиш ли се със земята си, вече нямаш нищо – нито приятели, нито роднини.“
Боян Папазов разказва още, че от тримата писатели, близък е бил именно с Любен Петков. Спомените му за него са с лице на мъдър сатир, излъчващ сдържано, вродено достойнство. През 1990г., когато в София се появява “Градът на истината“, Любен Петков бил сред писателите, които основали “писателския квартал“ до стената на Президентството. Повестта “Градът на истината“ е плод на преживявания и наблюдения, това е зареден с ирония текст. На една от снимките над главите им се чете “Когато отвратителните остават, отвратените си отиват“. Днес този графит дори звучи пророчески. Тази повест е толкова богата на факти и наблюдения, че заедно с гладната стачка на Биньо Иванов срещу президента Желев ще бъдат “двата епизода“, които ще напомнят за писателите-граждани в най-близката ни история.
Ако днес прочетем “Зелени кръстове“ и “Градът на истината“, всеки ще разбере защо Любен Петков е сред първите, които без грам носталгия са казали “сбогом“ на държавния социализъм.
"Деян Енев прави интересен анализ на съдбата на писателите в България. Той пита “В какво се превръщат писателите след смъртта си? Повечето потъват в забрава. Имената им изчезват напълно във фунията на времето. Някои имат повече късмет и се превръщат в улици. Или в площадчета. А някои се преселват дори върху банкноти. В това се крие царска награда, но и велика горест, особено когато писателят е бил безсребърник. Като Алеко Константинов върху зелената столевка.“
Разбирам горчивата ирония на Деян Енев. Но тезата му има и антитеза. В Кюстендил, в читалище “Братство“, приятелите на Биньо Иванов вече 19 години се събират на неговия рожден ден (16-ти януари), за да поменат поета. Колко са пишещите братя и сестри, които днес се радват на такава почит и обич?
Преди да почине Любен Петков моли, когато го няма, на този ден при всеки спомен казва “за мен да има веселба“! И така във филма, на “този ден“ – 8-ми март , ще се съберат приятелите му, в родната му къща – в село Крушевец. Те ще поменат поета с кавал и гайда", разказва сценариста.
Финала на филма ще бъде лекция на професор Божидар Кунчев пред курс за кандидат-студенти в Софийския университет. “Ще заснемем отговорите на младежите и девойките от цялата страна“ – казва Боян Папазов, които ще се явяват на изпит по история и български език. А самите въпроси ще бъдат в частност: “Какво ви говори името Биньо Иванов?“, “Солидарност“ – на какво ви напомня?“, “Какъв е Илия Минев?“, “Къде са живяли горяните?“, “Какъв по професия е Ян Палах?“, “С какво са свързани думите “Боянски ливади“?“ , и много други.
Именно отговорите на тези въпроси ще осмислят мотивацията на авторите да създадат този филм. През 2014г. докато професор Кунчев изнасял лекция в същия университет, по същото време, Данута Валенса представяла мемоарната си книга в София. Нямайки възможност да присъства на представянето, професорът пита кандидат-студентите: “ Кой е Лех Валенса?“ и “Какво е “Солидарност“?
Никой в залата не знаел.
“За това искаме да заснемем този филм“, казва Боян Папазов.
