На 19 август 1903 година избухва втора част от Илинденско-Преображенско въстание в Одрин. Тогава така нареченият Одрински вилает организира своите чети и влиза в бойни сражения. Две седмици по-рано, на 2 август 1903 година, избухва въстанието в Битолския и Солунския вилает. Илинденско-Преображенското въстание се определя в историята като една от най-яростните съпротиви срещу управлението на Османската империя. Основната цел на въстанието е да освободи от турско владичество областите около Македония и Одрин. Илинденско-Преображенско въстание е важна битка в национално-освободителната борба на македонските и тракийските българи.
Предпоставки за избухването на въстанието се появяват в началото на 1903 година. Тогава напрежението между турските власти и българите в Македония значително нараства. След избухването на Горноджумайското въстание, българите в този регион искат да предприемат по-сериозни действия срещу османското владичество. Междувременно Османската империя засилва своите позиции и разполага голям брой военни части по тези територии. Засиленото военно присъствие води до създаване на безредици и прояви на неподчинение сред местното население. Поради тези причини през януари 1903 година Централният комитет на ВМОРО, начело с Иван Гарванов, взима решение за организиране на въстание в Македония и Одрин. Местният клон на организацията в София подкрепя гласуваното решение. Следва сформиране на чети и създаване на военна тактика. Именно изборът на военна стратегия се оказва сериозен проблем за организацията. Според известния революционер Гоце Делчев, въстанието трябва да започне чрез поредица от терористични актове, които да не засягат населените райони. Той смята, че по този начин ще се създаде хаос в османските военни редици и успехът на българите ще бъде гарантиран. Групата около революционера Гьорче Петров настоява за провеждането на перманентна революция, която ще запази силите на въстаниците и няма да причини изтощение сред войските. Революционерът смята, че трябва да се постигне по-широк териториален обхват. Окончателното решение на Централния комитет е за провеждане на масово въстание, което ще използва всички ресурси на организацията и ще мобилизира по-голямата част от населението.
В края на април 1903 година, поредица от терористични атентати в Солун ускорява процеса по подготовка на въстанието. През май 1903 година, Централният комитет на ВМОРО мобилизира населението в района и разпределя бойните сили. Създават се чети и различни силови отряди. Малко преди началото на въстанието, Централният комитет изпраща писмо до българския военен министър, Михаил Савов, с молба за военна помощ. Тогава министърът отговаря, че българските войски са демобилизирани и родната ни армия не притежава сили за нова битка. Савов предлага на революционната организация да отложи избухването на въстанието с около една година. Централният комитет отказва да приеме препоръката на министъра и подготовката по Илинденско-Преображенското въстание продължава. На 2 август 1903 година започват бойните действия в Македония. Постепенно въстанието се разраства и започва да обхваща различни райони. След окръг Битоля, въстават регионите около Лерин, Костур, Охрид и Кичево. По тези земи се провеждат около 150 сражения, в които участват над 20 000 български революционери. Въпреки бойния ентусиазъм на българите, турската армия притежава числено превъзходство. Османската империя изпраща близо 300 000 войници, които да потушат бойните действия. След избухването на въстанието в битолския окръг, започват военни действия в региона на Одрин. За кратко време са освободени Царево, Ахтопол и други населени райони в Странджа, а турските сили са отблъснати към Малко Търново.
Турското правителство насочва цялата си енергия в прекратяване на битката. Постепенно българските сили започват да се изчерпват и въстаниците не могат да разчитат на първоначалния си ентусиазъм. Турският султан усеща отслабването на българските позиции и изпраща писмо, в което приканва българите да се откажат от бойните сражения. През ноември 1903 година бойните действия в Илинденско-Преображенското въстание официално приключват. След като не получават подкрепа от българската армия, революционните чети са разгромени. Над 200 села са опожарени, а близо 1000 души са убити или ранени. Районите около Македония и Одринска Тракия дават голям брой жертви. Над 70 000 души остават без дом, което причина за масовото преселване на бежанци на територията на днешен Бургас. Избухването на Илинденско-Преображенското въстание поставя на дневен ред въпросът за земите около Македония и привлича вниманието на международната дипломация. Въпреки своя неуспех, това остава като една от най-ярките битки от национално-освободителното движение.
