Все по-често си мисля за мечтите. За какво мечтаем днес, за какво мечтаят децата ни, имаме ли изобщо мечти?
Разбираме ли ние, днес след 144 години думите, изречени за една мечта: “Мечтая да видя България свободна. Затуй посвещавам живота си на тази мечта. За нея мисля - за свободата българска!“
Да, 144 години ни делят от оня студен 19 февруари - мрачен и зловещ...
Затварям очи и чувам, че България плаче. Към нея, святата, са отправили взор най-чистите сини очи - горди и тъжни - към майка България.
Дали е събуден духът български? После чувам тишината. И усещам, че духът му е тук - след 144 години Левски е жив! Все още!
Отварям очи и се питам колко често ние, потомците, обръщаме поглед към него? Съхранен ли е духът му? И дали ние сме били неговата мечта?
Та за тях, за мечтите, си мисля днес и за бъдещето, в което не нас, а него виждам – горд и величествен, разговаря с децата ни.
И дано в мечтите им я има и нея – България! Тя, мъченицата, която днес плаче!
Затворете очи и чуйте – България плаче за Дякона!
Тотка Динева, начален учител в Средно училище "Христо Ботев", град Павел баня
