В петък публикувахме предговора към книгата „Публични врагове“ от Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви.
Днес ви предлагаме откъс от книгата.
Мишел Уелбек
8 февруари 2008
[…]
Ролята ми във вашата съдба, изглежда, ще се състои в това да ви въвлека в „изповедната литература“ – което може би не е чак толкова лошо.
Шопенхауер отбелязва с почуда, че е доста трудно да се лъже в писма (размисълът по този въпрос не е напреднал особено и на мен не ми остава нищо друго, освен да „отбележа с почуда“, че в епистоларния обмен има нещо, което ви тласка към истината, към присъствие – какво е то?).
Нямам особени предпочитания към изповедната литература, защото обичам едва ли не всички литератури. Щастливо съм се отърквал в Монтен и в Русо и винаги потръпвам нервно от удоволствие, когато чета присъдата на Паскал над Монтен, това шибване с камшик право в лицето, невероятно поради своето безочие: „Глупавото намерение да се самоописва!“. Харесвам също така изключително много фантастиката, която е абсолютна противоположност на изповедната литература; възхвалата ми на Лъвкрафт е може би понякога прекалена, но въпреки това аз я отстоявам.
Обичам особено много и този „среден път“, по който поех и аз, а именно: пътя на класическите романисти. Няма значение дали черпят от собствения си живот, от живота на другите, или просто си измислят, когато изграждат образите си. Романистите, тези съвършени всеядни.
Малко изповедна литература може би няма да е зле. Не знам, никога или по-скоро твърде рядко съм опитвал – мисля, че и вие нямате кой знае колко опит в нея. Понякога познаваме твърде зле собственото си призвание (чудно би било например да се окаже, че Сартр е отдавал по-голямо значение на философските си трудове, отколкото на „Погнусата“ или на „Думите“).
Ще опитаме ли?
Бернар-Анри Леви
16 февруари 2008
[…]
Трябва да знаете, драги Мишел, че съм измежду малцината писатели от моето поколение, които в романите си (ще кажете: преди двайсет години, но аз и до днес не съм се променил в това отношение) се стараят героите им да нямат никаква прилика със самите тях.
Разберете, че в „Комедия“ – книга, която цитирате (и която публикуваха едновременно с премиерата, доста драматична, на филма ми – но сега вече и вие сте един от нас, добре дошъл! и на добър час!) – всичко беше така измислено, наистина всичко, дори и сцената на Голямата изповед, че да не разкрия нищо от себе си, да се скрия, създавайки същевременно впечатлението, че се излагам на показ, но най-вече да не се поддам на илюзията за прозрачност, за разголеното сърце и т.н., към която изпитвам отвращение, граничещо почти с фобия: следователно фалшива изповед... „изповед екран“ – в същия смисъл, в който психоаналитиците говорят за „памет екран“... хитра, лукава изповед, чиято цел беше да предотвратя големите сочни признания, които обещавах и които знаех, че трябва да избегна – това е книгата, която ме убеди на практика, че е „в твой ущърб“ да се откажеш от всякакво двусмислие...
Говорите за Филип Солерс, към когото, между другото, мисля, че сте доста несправедлив (както и към Гарсен, който има заслугата, толкова рядка в днешно време, да се дистанцира, когато говори за актриси или за мъртвите си приятели). Държа да ви кажа, че единственото сериозно несъгласие между Солерс и мен през трийсетгодишното ни приятелство е, когато заявява (между другото никак не съм сигурен, че самият той прилага това правило), че писателите трябва да разказват „как живеят“; самата формулировка ме вцепенява; самото u изговаряне ме хвърля в бездни от недоумение и предизвиква винаги желанието ми да му отговоря, че лично аз съм убеден точно в обратното – писателите имат всички права, те могат да говорят за каквото си искат, но само не за това как живеят! само не за неотменимото им право на тайна!
А що се отнася до телевизията и поведението, което според вас би трябвало да имаме, аз съм напълно съгласен с препоръките ви, одобрявам анализа ви за необходимостта да си измислим „номер“, който ще ни позволи да „прикрием личния аз“, да го запазим в безопасност, но същевременно осъзнавам, че с това рискуваме – като човека, „загубил сянката си“ – да загубим следите на така наречения „личен аз“, да го оставим да се затрие, да го забравим. В едно обаче грешите и боя се, ме оценявате твърде високо – когато ми приписвате способността за негодувание, която би ме предпазила от този риск и благодарение на която, в разгара на някакъв спор, на някоя политическа борба или гневно избухване бих позволил на „истинския“ си „аз“ да се прояви; за съжаление, негодуванието няма нищо общо с всичко това – човек може да негодува и да прилага стратегии, може да бъде възмутен, гневен и именно защото е във война, да продължи да контролира впечатлението, което ще направи. В моя случай това е така, дори смея да кажа, че е мой дълг да е така. Дори и в най-крайните ситуации, когато се връщам от Дарфур или Сараево, когато нападам гръмко безразличието на властимащите към някоя забравена война, която съм си направил труда да отида и да видя и от която се връщам с потресаващи свидетелства, дори тогава – замалко да кажа особено тогава – отвращението ми към тези така наречени изповеди е толкова голямо, че правя всичко по силите ми, за да запазя контрол върху своите афекти, рефлекси, словесни изрази и изражението на лицето ми (ах, лицето... срамното му вълнение... малките гневни мимики, които издават толкова много... и именно поради това излизам от тези предавания в такова тежко състояние на нервно изтощение, каквото едва ли биха могли да си представят онези, които ми вярват, когато, цитирайки Батай, провъзгласявам, че пред телевизионните камери най-важното е да мислиш като „момичето, което си съблича роклята“...).
В предишното си писмо ви споменах за безразличието, с което се отнасям към гадостите, които пишат за мен и които, убеден съм, ме правят по-слаб в битките ми.
Допуснах да се говори, че баща ми е натрупал богатството си по позорен начин.
Допуснах да се пише, че познавам твърде малко Масуд1, за да мога да се позовавам на него, да претендирам, че споделям неговите ценности и да се радвам на приятелството му, и че всичко това е измама.
Допуснах да се появят и да бъдат разпространявани по интернет книги, които, естествено, бях прочел, макар че твърдях навремето обратното, и чието послание имаше за цел, най-общо казано, да ме опише като мръсник. Допуснах всичко това далеч не от небрежност, невнимание или презрение, съвсем не защото съм бил имал огнеупорно, свръхблиндирано и недосегаемо его, дори не и заради удоволствието да не се харесваме, за което вече говорихме в първите си писма и което е за мен, както и за вас, може би вид поза; струва ми се, че ако допуснах всичко това, ако нито един път не го опровергах, нито дадох под съд авторите на тези любезности, то е, защото нещо в мен извлича полза от това – и това нещо в мен продължава да предпочита дезинформацията, както и висшето изкуство, изкуството на Жид фалшификатора, специалиста по лъжливите следи и мистификациите, пред безсрамието да се поддадеш на всеобщия призив да бъдеш автентичен (т.е. авто-обичащ...), който е повелята на времето.
[…]
1 Ахмад Шах Масуд (1953–2001) – афганистански политически военен лидер, един от водачите на съпротивата на муджахидините срещу съветските окупатори, който по-късно се опитва да отвоюва превзетите от талибаните територии, но е убит от двама техни бойци „смъртници“, активирали взрив в камерата по време на „телевизионното интервю“ с него два дни преди 11 септември 2001 г. – Б. пр.
Превод от френски Александра Велева
