"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Боингът беше почти пълен. Преобладаваха нулите, по-голямата част бяха млади. До този момент Теди не бе предполагала, че тук живеят толкова много нейни сънародници. Дали сегашното им пътуване имаше същата цел като нейната, на Виктория, Макс, на хилядите емигранти от „Освобождение”?
Двете се настаниха удобно и сложиха предпазните колани. След малко самолетът се издигна в ясното синьо небе. Беше първият ден на лятото.
- Кой ще се грижи за рибките и костенурката? – попита Марта.
- Костенурката отдавна живее в Ботаническата градина – отвърна Теди. – Ходим понякога да й се порадваме, намираме я все сред кактусите. Рибките оставихме на едно старо гадже на Макс, живее наблизо.
- Старо гадже на Макс! – възкликна Марта, Теди я погледа учудено.
- Какво толкова странно казах?
- Нищо… Просто ми прозвуча, как да ти кажа – та той толкова млад!
- Права си, така е. Но такъв е изразът, нали?
- Разбира се, разбира се – съгласи се Марта, очите й се изпълниха с копнеж. – Бих искала и аз да използвам този израз за дъщеря си!
Теди усети посоката на разговора.
- Лесно им е на мъжете, не мислят за нищо, днес с тази, утре с онази. Докато свикна с отсъствията му, все надничах в гардероба, чудех се кога ще ми доведе избраницата си в къщи, питах се как изглежда следващата, ревнувах, без да съм виждала очите им. Яд ме е на мъжете, независимо че имам син!… Ти имаш чудесна дъщеря и няма за какво да се безпокоиш! Виктория винаги знае какво прави.
- Същото мисля и за сина ти, Теди. Толкова го харесвам!... Жалкото, че те, двамата…
- Разбрали сме се по този въпрос, Марта – спокойно, но твърдо я прекъсна Теди.
Зададе се стюардесата. Теди поръча минерална вода и сандвич със сирене. Полетът бе кратък, но двете не успяха да обядват и имаха нужда да заситят глада си. Същото поръча и спътничката й. След малко поръчката пристигна. Мълчаливо се нахраниха.
- Откога не се била в Нулиа? – отново първа взе думата Марта.
- Пропуснах само миналата година.
- Аз не съм се връщала повече от десет години. Приятелите ми са в чужбина. Откакто брат ми започна да се занимава с политика, майка ми и баща ми предпочитат да не се виждаме, за да не изгубят благоволението му.
- Къде ще отседнеш? Ела при мен, къщата на дядо ми и баба ми е стара, но след смъртта им баща ми направи сериозен ремонт. Иначе постройката е голяма, има места за всички. Знаеш ли колко е красиво сега там?
- Благодаря ти! Няма да ви притеснявам. Спокойна съм, че Виктория ще бъде там, с теб и Макс. Аз имам къде да отида, така че брат ми да не може да ме открие.
- Господи! Толкова ли се страхуваш от него?
Марта не отговори веднага.
- Мислиш ли, че някога ще забрави случилото се?... Знаеш ли колко пъти съм го сънувала. С протегнати ръце и висока яка, за да не се вижда белега на врата, озъбен като вампир, бавно се приближава към мен и се смее със зловещ смях… Преди две години, беше на някакво служебно посещение в Женева,в интервюто, което даде за медиите, каза: „Има тук един човек, когото много искам да видя.” Потреперих.
- Може да иска да се сдобрите, да теглите черта на миналото.
- Забрави. Хора като него черпят сили си от белезите на миналото. Психическите им отклонения не са обикновени заболявания, а зловеща конспирация. Не се смей, говоря напълно сериозно! Според тази мъдра жена, която знаеш – Пророчицата, шейсет процента от хората на власт в света са пратеници на тъмни сили. Мисля, че в Нулиа този процент по-висок… Страх ме е, най-вече за децата ни, затова дойдох с теб, Теди!
- Пророчицата казва и друго. Когато влагаме повече енергия в мечтите, отколкото в страховете, нещата ще си дойдат на мястото.
Марта въздъхна и стисна ръката на приятелката си.
След малко самолетът започна да снишава и кацна на софийското летище.
Скоро пътниците се подредиха в ограждението, което водеше към гишетата са паспортна проверка.
Двете жени веднага забелязаха необичайното струпване на мъже в униформи, част от тях с каски и автомати, в близост до служителите на гранична полиция. Имаше и цивилни с черни очила и слушалки на ушите.
- Така ли беше, когато идва последния път? – попита Марта, леко притеснена.
- Не – отвърна й Теди. – Не разбирам какво става.
- Да няма война? – въпросът на Марта беше ироничен опит да възстанови самообладанието си.
- През есента бях в Израел. Бяха започнали военните действия на ивицата Газа, страната беше в мобилизация. Въпреки това на летището беше спокойно.
Доближиха до гишето. Забелязаха, че чуждите граждани биваха пропускани бързо, но на нулите заснемаха паспортите със специални мобилни устройства, после им задаваха въпроси. Първо дойде ред на Теди.
- На почивка ли? – уморено, но сравнително вежливо я попита граничният полицай.
- Както всяко лято – отвърна Теди спокойно, изчака да направят копие на паспорта й, прибра го и отмина, за да изчака приятелката си.
Към следващата пътничка беше зададен същия въпрос. Неочаквано Марта навири глава и предизвикателно погледна граничния полицай, не отговори. Двама от мъжете с автомати се доближиха, застанаха нащрек.
- Не ме ли разбирате? – попита отново полицаят.
- Разбирам ви, но аз съм със швейцарско гражданство. Защо на другите чужденци само погледнахте паспортите, а мен ме разпитвате?
- Такива са указанията, имате и нулско гражданство.
- И какво от това? Защо копирате паспортите на всички пристигащи нули?
Двамата мъже с автомати заплашително обградиха Марта. Единият изръмжа.
- Много питате! Тук въпросите ги задаваме ние!
- Какво, ще ме арестувате ли? Направете го и след половин час посланикът на Швейцария ще изпрати нота. Хайде, арестувайте ме! Имате ли указания за това?
Теди се доближи и се опита да успокои ситуацията.
- Всичко е наред. Тя е с мен, просто си идваме за лятото… Моля те, Марта, да вървим!
Граничният полицай за миг се почуди, но подаде паспорта. Жената понечи да го вземе. В този момент се пресегна един от цивилните, съвсем млад и симпатичен, грабна документа. Отвори го, взря се в него, после присви очи.
- След десет години решихте да си дойдете?... Имате намерение да гласувате, нали?
- Това не е ваша работа – отсече Марта. – Веднага ми върнете паспорта!
Чакащите на опашката започнаха да нервничат.
- Елате с мен! – разпореди се цивилният.
- На какво основание ме задържате?
- Създавате безредици.
Марта се обърна към опашката и извика на френски:
- Арестуват ме! Арестуват невинна гражданка!
Чу се глух ропот на различни езици.
Отнякъде се появи друг цивилен, по-възрастен, с прошарена коса, бързо се ориентира в обстановката, доближи се до колегата си и му каза тихо нещо. Другият с неохота върна паспорта на пътничката, като я изгледа заплашително, повдигна дясната си ръка и се прицели в нея с въображаем пистолет, усмихна се и сви показалец. Въпреки детската му усмивка, очите на Марта застинаха в ужас. По-късно тя щеше да си припомня често тази ситуация, най-страшното в спомена й бе именно детската усмивка.
Двете минаха през чакалнята разтреперани, без да продумат нито дума. Все така мълчаливо стовариха багажа си в първото такси, което попадна пред очите им.
Влязоха в колата и едва тогава Теди каза с все още треперещ глас:
- Ти нарочно си търсиш белята. Но не мога да разбера защо?
Марта дълбоко въздъхна.
- И аз… Съжалявам!
После замълча и се замисли. Наистина, защо предизвика полицаите? Само защото искаше да ги подразни, едва ли. Дали не бе опит да прогони собствената си тревожност? Би го направила по всеки друг начин, но не и този. Отговорът бе само един, колкото и да изглеждаше налудничав. Тя беше отправила ирационална нота към брат си, че се връща, че е в Нулиа. Това напълно противоречеше на досегашните й притеснения и страхове, както от предстоящото пътуване, но най-вече от зловещата фигура, с която свързваше Нулиа, близките, семейството си. Така или иначе, права беше приятелката й, когато казваше, че самата тя предизвиква събитията. Но Марта просто беше такава. Ако можеше да обясни защо, нямаше да й е интересно.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.