На 2 септември се навършиха 70 години от рождението на военния историк и дългогодишен директор на Националния военноисторически музей (НВИМ) Петко Йотов. Полковникът, който твърдеше, че патриотизмът е заложен в гените на българина, почина през 2009 г., след като посвети целия си живот на Българската армия, на съхраняването и популяризирането на традициите и воинските ценности.
По този повод бе преиздадена книгата „Китка здравец“, съдържаща 37 авторски разказа на покойния офицер. Инициативата е дело на сдружение „Българска история“ и семейството на полковника.
Малко известен факт е, че Петко Йотов започва да пише разкази в началото на 90-те години. Те са с автобиографичен характер и представят различни епизоди от неговия живот и военна служба. Независимо дали са на битова, любовна или пък военна тематика, във всички тях личи пословичното умение на автора да разказва увлекателно и да „заразява“ околните със своето чистосърдечно родолюбие.
„Китка здравец“, чието първо издание датира от началото на века, днес за първи път става достояние за широката аудитория. Книгата може да откриете в уеб сайта на сдружение „Българска история“, както и в търговската мрежа.
В следващите редове ви представяме един от разказите, част от съдържанието на сборника.
БЕЛУНА
Белуна се казваше нашата крава. Тя беше моето детство, моята радост и гордост. Наистина беше Белуна. Бяла като мляко, по-силна от воловете, по-умна и по-добра от човек. Беше няколко години по-голяма от мен, бяхме на един акъл. Изглежда Белуна още от самото начало ме беше възприела като нещо малко и беззащитно, защото, докато беше наша, ме ближеше гальовно и ме пазеше. Пазеше ме от другите крави. Пазеше ме от кучета. При всяка опасност аз бягах при Белуна. Виках Белуна и се гушвах до нея. Тя веднага вдига глава, заканително завърта огромните си рога, фучи и тръгва срещу подгонилото ме чудо. Пазеше ме и от останалите три момчета в махалата, когато се обединяваха, за да ме набият. Е, аз ги биех поотделно, а те си връщаха колективно. Верен съюзник в тази детска битка ми беше Белуна.
Мръкнало се. Няма пастирчето, няма кравата. Обикновено със залеза на слънцето ние с Белуна се прибирахме. Вкъщи всички са вдигнати по тревога. Командата поема дядо ми. Разпределя силите за нашето издирване. И тръгват на четири посоки дядо, баба, майка и татко. Късно през нощта дядо Георге ни намира в местността Ергенското. Аз съм заспал, а Белуна, легнала до мен, прежива и ме пази. Поведе ме дядо за ръка, а Белуна спокойно върви след нас.
Не съм обичал ни куче, ни котка така, както обичах Белуна. И не заради млякото, което беше основната ми храна, а заради това, че беше Белуна и аз просто много я обичах. Всъщност съм възприел тази любов към Белуна от майка и татко. Тя ни беше единствена. Тя ни беше цялото богатство. Една, но беше най-красивата и най-млечната. Майка ми я доеше в белия котел, който събира 12 литра. Два пъти на ден я доеше, но и двата пъти котелът беше пълен. Още тогава съм разбрал, че може да имаш едно нещо, но да е истинско. Белуна беше най-добрата крава в цялото село.
Освен с нейната красота се гордеех и с невероятната є сила. Имаше огромни, дълги, прави рога, разположени настрани. Самата тя беше много едра за крава. Изглежда породата є беше такава, но имаше и още нещо. Майка ми много обича животните и така ги храни, че дори с ръка им слага в устата. Преди години се шегувах с жена си – градско чедо. Казвам є, че мога в огромното стадо да позная нашите овце, макар че много рядко ги виждах. Като се прибира стадото є показвам нашите овце и наистина те се отлъчват в нашия двор. Тайната беше много проста. Нашите овце стърчаха с няколко пръста над другите. От малки агънца, докато ги има, майка ми ги храни на корем.
Същото е било и с Белуна. Белуна не беше чувала лоша дума. Не е удряна с остен. На Белуна само се говореше. Тя изпълняваше всичко, казано с блага приказка. Гордеех се пред другите пастирчета, че слушаше и мен. Особено бях горд, когато срещаше други крави и аз, дребосъкът, предупреждавах да си пазят кравите, защото Белуна е много силна. И наистина, докато беше наша, нямаше случай някоя крава да я надвие.
В съседната махала бяха най-силните волове в селото. Белуна преборваше и тях. И беше честна в борбата. Чело в чело, докато противникът огъне врат и отстъпи. Не преследваше. Не беше злобна.
Да си призная честно, разделих се с нея и с радост, и с мъка. Сега разбирам колко детинска е била тази раздяла. Наложи се да я продадат. Трябваха ни пари да строим къща. Радвах се, че ще се отърва от пастирството. До обяд ходех на училище, а след обяд пазех Белуна. През ваканцията също – непрекъснато пастирче. Радвах се, че няма да съм постоянно пастирче. Мъчно ми беше за Белуна. Поплакахме си с майка ми и заедно, и тайничко. Купиха я добри хора от селото. Няма да забравя, когато я извеждаха от къщата ни. Тя живееше на първия етаж, а ние – на втория. Усети милата. Усети раздялата. Майка ми є говореше и нежно, и тъжно. Усети Белуна. Обръща се назад и тъжно реве. Така съм чувал да плаче за теленцето си. Така плачеше и за нас. Дълго след като се закри от погледа ни, чувахме нейния тъжен рев. Може би оттогава започнах да се уча да губя в живота. И макар че новите собственици живееха на 4 – 5 км от нас, често ходех да си видя Белуна. И плачехме, и се радвахме. Подавах є коричка хляб, както по-рано.
Тя нежно мучеше и ме ближеше по ръцете, по врата, по лицето... Раздялата беше трудна. Белуна тръгваше с мен и трябваше някой от новите є собственици да я задържи, за да не тръгне с мен.
Бях вече ученик в техникума, когато разбрах, че никога няма да видя моята Белуна. Бяха я продали на някакъв институт за опазване на българските породи. Заминала моята Белуна. С нея заминаха и най-свидните ми детски чувства. Прощавай, Белуна. Ти и детството няма да се върнете. Остават ми добрите спомени. Белуна... Иска ми се и сега, както някога по оран, баща ми сутрин да хване ралото и да каже: „Айде, Белуна.” И ти, Белуна, цял ден не спираше. Водиш и другата крава. Сама обръщаш на края на нивата и чакаш късно вечер да чуеш отново: „Стой, Белуна, за днес стига!”
Стой, Белуна, за днес стига.
02.01.1995 г.
София
