В този материал ще се опитам да ви вкарам размисъл с едно стихотворение, което написах когато изгледах страхотния филм "Изкуплението Шоушенк" за пореден път. Бях спрял на пауза филма за почти 40 минути и пишех. Има един много специфичен момент от сюжета на гениалната кинолента, в която старият библиотекар на затвора излиза отново на свобода, но не може да приеме света навън. И светът навън не може да го приеме обратно.
След петдесет години в затвора,
името чу си докато беше на двора.
И му казаха с тон някак лек:
“Честито! Ти си свободен човек!”
Излезе в костюм, с вратовръзка.
Странна му бе цялата тази развръзка.
В затвора той беше като крал.
А навън и секунда не бе изживял.
“Свободен!”. Чудеше се на тия думи.
Хора и коли навсякъде бързаха като куршуми.
И ги гледаше той неразбиращо.
Нима имаше нещо чак толкова стресиращо?
Да гониш часовника, задъхан от умора,
и да не спреш, за да видиш цветята на двора.
Да нямаш време да чуеш птичата песен
и да си кажеш: “Да, животът е чудесен!”.
И започна човекът да живее нормално.
Обаче виждаше в това нещо много фатално.
Нямаше за него радост или лекота.
Свободата му донесе само самота.
Дните се нижеха бавно и мъчно.
Хората го гледаха някак си жлъчно.
И беше той самотен сред тълпата.
От него не бягаха само децата.
Пишеше редовно на другарите в затвора:
“Вий сте свободни, а аз - затворник сред хора!”.
И много го мъчеше таз му съдба.
Мисълта беше устремена към едно - свобода!
И един ден като изпи бутилката с водка,
тръгна към терасата с моряшка походка.
В главата си имаше просто видение -
само един скок, и ето - спасение!
Олюля се и се опря на своя балкон.
Някак машинално каза: “Пардон!”
Извини се на света, че не беше приет.
Някак не влизаше в този модерен разчет.
В този балон на забързани хора.
Където телефон закриваше на всекиму взора.
И каза “Не съм за тук аз, господа”.
Скочи към цимента долу с вик: “Свобода!”
Заглавна снимка: Pixabay
