„Факел експрес“ издаде „Публични врагове“ ‒ известната кореспонденция от 2008 година между Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви в превод на Александра Велева.
Мишел Уелбек е поет и писател, познат на българските читатели с есеистичната книга „Лансароте и други текстове“ и романите „По-широко поле за борбата“, „Елементарните частици“, „Платформата“, „Възможност за остров“ , „Карта и територия“, „Подчинение“.
Бернар-Анри Леви е по образование философ, писател, водещ рубрика във френското списание „Поан“, автор на уводни статии в „Кориере дела сера“ и „Ел Паис“, сътрудник на „Ню Йорк Таймс“, „Ню Рипъблик“, „Хъфингтън Поуст“, „Дейли Бийст“, израелския „Хааретз“, норвежкия „Афтенпостен“ и шведския „Еспресен“. Леви е член на надзорните съвети на телевизионната програма „Арте“, на в. „Монд“ и на в. „Либерасион“.
Преписката е преведена и издадена на всички „големи“ и „малки“ езици и е любопитно свидетелство за времето и света на авторите ѝ и осветляваща някои от най-тъмните страни в живота и творчеството им.
Публикуваме предговора към книгата от Александра Велева.
ЕДНО ПРЕДОТВРАТЕНО САМОУБИЙСТВО
„Неделя като всички други, в началото на зимата на 2007-а.
Вкъщи съм, на спокойствие, размишлявам върху седмичната си рубрика в „Поан“.
Получавам SMS: „Реших до се самоубия, тази вечер“ – подател Мишел Уелбек.
Естествено, отговарям.
Почти не познавам автора на „Елементарните частици“ и на „Платформата“...
Но никой, получил подобно съобщение, не може да не направи поне опит да отговори.
Може и да е някакъв номер, провокация, моментно лошо настроение; дори не съм сигурен, че не е изпратил това свое лошо настроение на всичките си адреси; но решавам за всеки случай да взема нещата насериозно.
– Почакайте – казвам, набрал номера, който ми се изписва, – не се самоубивайте веднага; каня ви преди това на вечеря.
Определям му среща в ресторанта на хотел „Риц“ – тъпо е, но е нощ, вали и си казвам, че предимството на това място е двойно – отворено е в неделя, адресът е известен, не може да се сбърка арондисманът, не е на ъгъла на улица еди-коя си и авеню еди-кое си, лесно се запомня и намира.“1
Срещата се състои, Уелбек е първи в ресторанта на хотел „Риц“. Бернар-Анри Леви го намира там, сам на маса, с вечната му оръфана канадка и начената бутилка хубаво вино. Срещата, чийто повод е едно самоубийство (защо: „Поради няколко причини. Жена ми, която вече не обичам. Кучето ми Клеман, което не е никак добре. И после този никакъв свят, където вече няма с кого да говориш“2), завършва с решението да се опитат да докажат, че все пак диалогът не е напълно невъзможен. И така се ражда тази книга – размяна на мисли под формата на електронни писма. Според Леви предлага я той.
Според Тереза Кремизи, по това време директорка на издателство „Фламарион“, първоначалната идея е на Уелбек. В случая по-важно е, че Кремизи приема с ентусиазъм предложението. Талантлива издателка с богата култура, самата тя автор, ревностна поклонничка на Мишел Уелбек, успяла да го спечели отново за „Фламарион“ след краткото му отклонение при „Файяр“, приятелката, с която писателят е разменил около 300 страници имейли и която получава едновременно с Леви същото съобщение за предстоящото самоубийство, вижда в подобно сътрудничество между двама изключително медиатизирани автори истински издателски „удар“. Но независимо от предвидимия комерсиален успех на книгата тя предвкусва удоволствието и радостта да работи за първи път върху текст на Уелбек. Условията: авторите кореспондират в рамките на шест месеца (януари – юли 2008 година), книгата излиза под шапката на „Фламарион“ с редактор Тереза Кремизи и на „Грасе“ (издателството на Бернар-Анри Леви) с редактор директорът Оливие Нора, авторите разменят мисли и мнения по въпроси, върху които почти не са се изказвали дотогава, подготвянето ѝ трябва да се запази в пълна тайна до самото ѝ отпечатване. Последното условие е най-трудното, особено в малкия свят на издателите, в който не само всеки познава всекиго и слуховете се разпространяват със светкавична бързина, но и любопитството е подхранвано от безпощадните закони на конкуренцията. Двамата писатели – чиито имена мигновено предизвикват интерес, предразполагат към интриги и са неизчерпаем извор на литературни клюки – успяват да кореспондират спокойно и въпреки съветите на редакторите си отказват да смекчат обвиненията и критичните си забележки към известни литературни фигури („не сме променили нито една дума, нито един ред“3 – споделя Тереза Кремизи), докато накрая стената се пропуква и Уелбек, в отговор на въпроса какво пише в момента, заявява, че работи над книга с писма, но няма да каже с кого. Литературната общност настръхва, следват безброй предположения, изреждат се имена, между които Фредерик Бегбеде, Морис Дантек, Андре Глюксман, Лионел Жоспен, не, най-вероятно Филип Солерс, и накрая – идеалната кандидатка
Карла Бруни, станала първа дама на Франция, да, това би било най-невероятното дуо! Нищо не е невероятно, когато става дума за Мишел Уелбек! А когато разбират, че ръкописът е вече под печат, журналистите стигат дотам, че се опитват да се осведомят от печатарите, но напразно! Томът е публикуван в тираж 130 000, огромен, но логичен за очакваната „бомба“. Продава се обаче само половината, защото журналисти и критици си отмъщават, не са успели да се досетят кой е другият кореспондент, в нито един от списъците на вероятните съавтори не се е появило името на Бернар-Анри Леви. А конкуренцията от издатели потрива ръце, „ударът“ се е оказал доста слаб.
Преписката обаче е налице, преиздавана и превеждана на всички „големи“ и „малки“ езици, любопитно свидетелство за времето и света на авторите ѝ и осветляваща някои от най-тъмните страни в живота и творчеството им.
„Драги Бернар-Анри Леви,
Между нас, както се казва, няма нищо общо – с едно-единствено, но съществено изключение: и двамата сме твърде недостойни личности.“
Мишел Уелбек е агроном по образование, поет и писател на свободна практика от деня, в който книгите му позволяват да спре да работи като чиновник – без претенции за нещо повече, но с претенцията, че поетът е нещо повече от писателя. Той е, меко казано, доста неугледен, общува трудно, свежда поглед, мърмори неразбираемо по време на интервютата, мисли по-дълго, отколкото говори, и вероятно, съзнавайки всичко това, става все по-безразличен към ефекта, който би произвел. Това мъчително за събеседника му общуване е толкова очевидно, че някои критици го намират за добре премислена поза. За личния му живот и женитбите му се знае много малко, онова, което той сам разказва в интервюта и в писмата си до Леви, е свързано предимно с детството и юношеството му. Майка му, която той почти не познава, издава през 2008 година скандална автобиография, нарича в интервюта сина си мошеник и лъжец – и дава прекрасен повод на жълтата преса за свободни съчинения на тема родителите на писателя.
Обвиняват го в черногледство, в цинизъм, използван като писателска стратегия, в реакционерство, в нихилизъм, в злословене, в ислямофобия, в хомофобия, в мизогиния и в мизантропия. Най-злостните му критици го обвиняват в бездарие, в липса на стил, в порнография.
Десет години по-възрастен от Уелбек, Бернар-Анри Леви е по образование философ, писател, водещ рубрика във френското списание „Поан“, автор на уводни статии в „Кориере дела сера“ и „Ел Паис“, сътрудник на „Ню Йорк Таймс“, „Ню Рипъблик“, „Хъфингтън Поуст“, „Дейли Бийст“, израелския „Хааретз“, норвежкия „Афтенпостен“ и шведския „Еспресен“. Богат наследник, той не е бил никога принуден да работи в канцелария и е избирал дейностите си в съответствие с наклонностите си. В началото на кариерата си е привърженик на маоистката левица и е сред основателите на така нареченото движение на „новите философи“. Изключително влиятелен благодарение на многобройните си връзки със собствениците на големите френски медии и индустриалните магнати, Леви е член на надзорните съвети на телевизионната програма „Арте“, на в. „Монд“ и на в. „Либерасион“. Той е също така активен борец за човешки права и участник от името на Франция и в повечето случаи с подкрепата на френските президенти (съответно Митеран, Ширак, Саркози, Оланд) в акции в защита на борците за свобода в Афганистан, Сараево, Ливан, Дарфур, Либия, Грузия и Украйна, автор е на репортажи за войните в Ангола, Шри Ланка, Бурунди, Колумбия и Судан. Фотогеничен, темпераментен, облечен неизменно с бяла, разкопчана до средата на гърдите риза и с черно сако, той е вездесъща медийна фигура. Изразява се свободно и пламенно, убедително и все по-разгорещено, отмята гордо глава, гледа събеседника си право в очите или съответно камерата право в обектива, поддържа забързано темпо на разговора, държи изключително много на впечатлението, което оставя у събеседниците си, изгражда ревностно и много последователно публичния си образ. Самите журналисти, които го канят в предаванията си, обясняват честото му присъствие с това, че е „идеалният клиент“ – речовит, лицеприятен, оригинален, начетен. Женен за Ариел Домбал, талантлива театрална и филмова актриса, певица, филмова режисьорка, създателка на нов парфюм – „Тайната на Ариел“, неостаряваща красавица с изключително многостранни медийни изяви, той изживява любовта си към нея под светлината на прожекторите и не се възпротивява да бъде сниман в доста интимни пози с любимата си жена.
Обвиняват го в суета, в показност, в прекалено експониране, в преиначаване на истината около „смелите“ му пътешествия под вражеския обстрел, в прекалено еклектични дейности, поради които не е нито философ, защото в книгите му няма една оригинална мисъл, нито надежден политически активист, защото се пилее единствено по нашумели в медиите каузи.
Защо „публични врагове“? Защото основната тема в тази епистоларна размяна на мисли е обругаването на двамата писатели в публичното пространство. Изреждат се имената на „враговете“ им – различни, но с еднакъв подход в критиките и очернянето. Различно е и поведението на обруганите, когато около тях „витае духът на линчуващата тълпа“. Уелбек страда от нападките, но ги приема пасивно: „Как реагира обикновено писателят, когато се опитват да го накарат да страда? Ами просто страда“.
И ако има агресия, тя не е премислена, а единствено презрителна: „Съвременният вариант, вариантът на времето на масмедиите – случвало ми се е да се почувствам в разговор с определени журналисти като Кърт Кобейн, който отговаря на един нетактичен репортер: „Дрогирам се, педал съм и шибам прасета. Това стига ли ви?“. При него отсъства напълно нагонът за борба: „И макар у мен да съжителстват, преплетени едно в друго, желанието да се харесвам и желанието да не се харесвам, аз никога не съм изпитал нещо дори и наподобяващо желанието да победя и именно в това, струва ми се, се различаваме“. Леви е борец, за него войната е единственият антидот срещу опитите за публично опозоряване: „Всичко онова, което се пише за мен и което аз откривам от време на време благодарение на сатанинския Гугъл, ме интересува единствено дотолкова, доколкото отразява точно разположението на фигурите на играта, намеренията на противника ми, неговите евентуални слабости и възможностите ми за противодействие“, „Лице в лице с атаките, егото ми е огнеупорно и със сигурност блиндирано“.
Постепенно обаче темата за нарочения за враг от определени критически и журналистически среди писател се превръща в повод за откровения, за размисъл, понякога философски и метафизичен, но често преминаващ в интимен разказ за семейството, за примера на бащите, за разликата между времето, в което са живели, и настоящето, за „взривяването на границите между частното и публичното“, за творческия процес, за отношението към литературата. И тук сякаш двамата пишещи се изправят един срещу друг – какво означава да си ангажиран писател, има ли справедливо убийство, оправдава ли целта средствата? Леви е ангажиран писател, подтикван от желанието да живее „над възможностите си“, обсебен от идеята за „голям живот“, с вкус към авантюрата, към действието, воден от желанието да бъде във всичко най-добър и първи. За него убийството е обстоятелство и в определени случаи целта оправдава средствата, като например въоръжената борба срещу нацистите по време на Френската съпротива. Леви участва, взима страна, вълнува се: „И въпреки това, въпреки всичко, което знам, а именно опасното състрадание и неговите капани, въпреки съмнителната, отблъскваща и доста смехотворна поза на големия интелектуалец, развяващ знамето на Просвещението из тъмните помещения на съзнанието и на света (...), прекарах живота си да го правя, вместо да си пиша романите и философските трактати, кръстосвах широкия свят в търсене на неправди, за да ги поправя, и на каузи, за да ги защитя“.
Отсреща Уелбек е общо взето спокоен: „През целия ми живот нищо извън областта на литературата не е успяло да ме заинтересува, а тя едва ли предоставя истински повод за негодувание“. Неговата „неангажираност“ е „идеологическа скромност, граничеща с атеизъм“, симпатиите и уважението му към хората „не са били никога повлияни от политическите им възгледи“. Той не се чувства „гражданин, а потребител“, за него Франция не е нищо друго освен „хотел“ и единствената носталгия, на която е способен, е спрямо френския език, който „е наистина един от успехите на тази страна – хармоничен, малко приглушен, с ограничена тоналност“. И не, целта не може никога да оправдае средствата: „Винаги съм изпитвал най-дълбоко подозрение към онези, които хващат оръжието, независимо от каузата. Винаги ми се е струвало, че у подпалвачите на войни, на революции и на брожения има нещо крайно нездраво. Какво е по същество войната или революцията, ако не начин да си прекараш времето, и то подтикван от проклетията си? Какво друго е, ако не едно кърваво и жестоко развлечение?“. Но когато стане дума за поезия, Уелбек се вълнува, поезията е „високият език“, в нея „са живи не само героите, а и думите. Те са сякаш обгърнати от радиоактивен ореол. Внезапно попадат в аурата си, в изначалното си трептене“... И тъжно заключава: „Вероятно живеем в свят (такова беше заключението на Герасим Люка малко преди да се самоубие), в който няма място за поезия“. Защото няма читатели.
Различията във възгледите, темперамента, характера и съответно начина на живот, личен и публичен, на двамата медийни врагове са доста съществени, но благодарение на тях те развиват теми, едновременно актуални и вечни, които именно поради споровете и несъгласията им провокират у читателя размисъл, карат го да се съгласи с единия или с другия или да не е съгласен и с двамата. Едно е безспорно: книгата има познавателна стойност не само защото подтиква към по-внимателен прочит на постоянно цитираните Епикур, Лукреций, Лайбниц, Шопенхауер и Ницше, но и защото обрисува от две често напълно противоположни гледни точки съвременна Франция, а чрез нея и съвременното ни общество.
Дали това общество се е променило за изтеклите вече десет години от появата на „Публични врагове“? Дали важи още констатацията на Уелбек, а именно: „Когато една страна е силна и уверена в себе си, тя, без да трепне, приема от своите писатели всякакви дози песимизъм. Франция от петдесетте години понасяше, без да трепне, хора като Камю, Сартр, Йонеско или Бекет. Франция от 2000 година вече трудно понася хора като мен“.
И тъй като осъзнаването на социалните последствия от всяка промяна настъпва, за съжаление, доста по-късно след нея и ние все още не си даваме сметка какво точно ще последва от стремглавото развитие на новите технологии, идеологията на трансхуманистите, галопиращата промяна в общуването на хората, изместването на перспективите – отговорът на този въпрос е все още неясен. Важното е, че книгата е сериозен повод за размисъл върху него.
1 Леви, Бернар-Анри. За правилната употреба на самоубийството. – В: Ле Кайе дьо Л’Ерн, Мишел Уелбек. Париж, Л’Ерн, 2017, с. 241.
2 Пак там.
3 В. „Фигаро“, 17 септември 2017.
Александра Велева
Очаквайте откъс от „Публични врагове“ от Мишел Уелбек и Бернар-Анри Леви.
