Георги Борисов е френски и руски възпитаник - на гимназия "Алфонс дьо Ламартин" в столицата и на Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Известният поет и драматург в продължение на 31 години е редактор и издател на "Факел", едно от най-авторитетните литературни списания у нас. В момента е директор на издателство „Факел експрес". От 2003-а до 2007-а е председател на журито за наградата "Хеликон" за нова българска художествена проза. От 2009-а до 2016-а е главен драматург на Народния театър. Автор е на книгите с поезия "По пладне някъде в началото" (1977), "Оставете човека" (1981), "Врати" (1986), "Пришълец" (1992), "Живият бог" (1997), "Картаген" (2000), "Точно в три" (2008), "Какво ми каза свободата/Что мне сказала свобода" - стихотворения и преводи на български и руски език (2012, Москва, "Центр книги Рудомино"), "Нищо" (2015). Има множество публикации с документална и художествена проза, сред които "Хиатус" (2007) в съавторство с Анатолий Корольов ("Иностранная литература", кн. 8, 2008), публицистични и критически статии, есета, литературни анкети и разговори - с Булат Окуджава, Юрий Нагибин, Евгений Евтушенко, Юз Алешковски, Виктор Ерофеев... Превежда руски, френски и английски поети - Пушкин, Блок, Хармс, Вознесенски, Евтушенко, Бродски, Аполинер, Флинт...
Негови стихове са включвани в почти всички представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, превеждан е на почти всички европейски езици. Участник в редица международни литературни срещи и фестивали. През 2009-а е сред почетните гости на Московския панаир на книгата. Носител е на серия от награди, сред които "Владимир Башев" за най-добра първа стихосбирка (1977), националния приз "Иван Николов" за най-добра поетична книга (2001), Славейковата награда за лирично стихотворение (2007)... През 2009-а става първият носител на отличието "Милош Зяпков" за най-добра книга. През 2008-а Федералната агенция по печата и масовите комуникации на Русия го удостоява с юбилейния медал "Петър I", а през 2013 г. получава наградата на Министерството на културата "Златен век". Лауреат е на международната "Русская премия" за "принос в съхраняването и развитието на традициите на руската култура извън пределите на Руската федерация" (2015).
Господин Борисов, кога написахте първото си стихотворение?
- Не е за разказване... Но първите си стихотворения съм чул, когато още са ме качвали на столче да си мия лицето на мивката. Чешмата е пеела и аз съм й пригласял в рими.
Какво пробужда музата ви?
- Ходенето на пръсти. Електричеството в морето. Песента на колелетата и шишетата. Слънчевите зайчета на поетите, които скачат от век на век... Звездите. Светещата утроба на камъка, която се пълни с време. Обреченото на камъка дърво.
Какво най-много ви вдъхновява?
- Стихиите, които отприщва тихата като светкавица идея. Чувството за свобода. Пътят през тръните встрани от стадото.
Как се отнасяте към преводната поезия - не се ли губи посланието при превода?
- Към преводната поезия се отнасям с благоговението, което изпитвам към словото. За мен тя е част от оригиналното лично творчество и националното ни богатство. Дори съм на мнение, че докато тълкува и съпреживява посланието, преводачът нерядко може да го направи по-поетично, пълно и смислено от оригинала.
Съгласен ли сте с твърдението, че поезия трябва да се превежда само от поет?
- Да. Дори да не владее до съвършенство езика, от който превежда, дори да му помага филолог, както често се случва (вземете „Илиада" в превод на Блага Димитрова или преводите на Шекспир от Валери Петров), той пак ще улови онова, което обикновено изчезва при превода на стихове и което всъщност е самата поезия. По същия начин, по който двама непознати, особено ако те са поети, още щом застанат един срещу друг, мигновено намират общ език и могат да станат братя за цял живот... По същия начин, по който прескача волтовата дъга на любовта между две същества и ги съединява завинаги...
Как възприемате своите стихове в превод? Не са ли ви като осиновени рожби?
- Зависи на какъв език са преведени. Руските са ми най-близки по звучене, макар и да не са до там точни като френските, например, които възприемам по-скоро като текстове на либрета – без арии и музика. Не ги чувам! Чужди са ми. За разлика от стиховете ми, преведени от американските поети Роланд Флинт – светла му памет! – и Джон Балабан – да е жив и здрав! Пример за това как трябва да се отнасяме към всеки един свой превод е фактът, че впоследствие и двамата включваха тия свои преводи в оригиналните си сборници със стихове.
Участвахте в Панаира на книгата в Москва - как ви посрещна руската столица?
- С китайци. От люлката на летището – до гробовете на Гогол, Чехов, Маяковски, Булгаков.... И на някои балерини, естествено... Бяха навсякъде – по площадите, музеите, магазините за хранителни продукти и скъпи дрехи. Просто не можех да се скрия от тях. Едни и същи групи с жълти дъждобрани и червеното знаменце на водача отпред. Успях да им се изплъзна и да остана сам с приятеля си Олег Хлебников едва в Подмосковието, в Переделкино, на пресния гроб на Евтушенко, когото помнех още от нашите международни писателски срещи и неведнъж и дваж съм превеждал. И от оня свят кръстът му гледаше към знаменития барелеф на гроба на Пастернак срещу него.
С какво най-много ви впечатли тазгодишното издание на изложението?
- С нищетата си. И с тържествуващата показност на комерсиалните издателства и заглавия – като започнем от кулинарните книги, минем през езотериката, рецептите за бърз бизнес и здраво тяло, нездравата документалистика – до преизданията на класиците, наредени като сиви урни встрани от опашките пред касите.
С коя книга се представихте пред публиката? Кои стихотворения прозвучаха?
- Представих книгите на издателство „Факел експрес" – и повечето от техните автори, които присъстваха на общата ни среща с моя събрат по перо Бойко Ламбовски. Той рецитира класическото си вече стихотворение „Пеперуденият бог" в превод на приятеля му Виктор Кулле, аз – „Балада за скитника" от излязлата преди пет години в Русия моя книга със стихове и преводи „Какво ми каза свободата". С рисунки от Чавдар Гюзелев, от които руските ценители на живописта бяха във възторг. Съобщавам това едва сега чрез вашия вестник на Чавдар, който, макар и сред първите трима наши най-проникновени сценографи в момента, продължава да бъде крайно скромен и пестелив във външните си изяви. Но най-вече, за да го научат и вашите читатели.
Събрахте доста руски фенове на своето литературно четене. Някои по-интересни имена?
- За вас някои от тези имена може и нищо да не говорят, но нека все пак кажа, че принадлежат на световноизвестни автори. А иначе на общия ни щанд под названието „О писменах", подреден и организиран с вкус и най-благородни подбуди от Българския културен институт в Москва, бяха все приятели, повечето от които – като Евгений Попов, Анатолий Корольов, Владимир Шаров – познати на читателите от списание „Факел" и от книгите им на български. Аз лично най-много се зарадвах на Володя Шаров, който току-що се беше завърнал от продължително лечение в Мюнхен - здрав и с нов роман. Той на свой ред се зарадва като дете, когато му съобщих, че романът му „Репетиции", преведен на много езици, предстои да бъде представен у нас – и в негово присъствие – до тази Коледа.
Достатъчно ли български автори се превеждат на руски?
- Не, разбира се. Най-вече са ощетени поетите ни и майсторите на късия разказ. Но – каквото повикало, това се обадило. Ние също по ред причини дадохме гръб на руската литература и култура и разрушихме най-силната си в школа в превода – руската. У нас, както споменах, качествената руска книга с лупа да я търсиш.
Защо, според вас, навремето много повече родни лирици бяха известни в Русия...
- Защото все по-целенасочено и методично в продължение на десетилетия съсипваме културата си. Причините? Ами за да пасем по-лесно стадото, от което в момента пищим.
На свършване ли са истинските поети?
- Не. Но все по-бурно и неразумно се плоди човечеството, а божественият разум не е безкраен.
Има ли кой да чете и купува поезия в наши дни?
- Редките купувачи не могат да възстановят разходите по правата, превода и изданията на поезия. А като не се издава – как да се чете? И обратното. Иначе родни поетически еднодневки у нас – под път и над път, едри и сочни като плодовете и зеленчуците след аварията в Чернобил...
Как да възродим у младите интереса и разбирането на римите?
- С глобалното затопляне и нашествието на компютрите човечеството мутира. А класическата книга - включително и класическата поезия, е не по-малко опасна за ония, които работят за унищожаването му. С това до известна степен искам да оправдая младите, които вече гледат на света около себе през екран, а изправят ли се очи в очи, мълчат като диваци и две думи на кръст не могат да вържат, камо ли рима с рима. Защото Словото не пада от небето, а идва с книгата, четенето и писането.
Какво ви прави най-силно впечатление в културния живот на Русия?
- Професионализмът и себеотдаването. И парите, които руската държава за разлика от нашата отделя за култура, независимо какво мислим, че се крие зад това.
Евгений Евтушенко е казал "Поетът в Русия е повече от поет". Защо у нас това не е така?
- Защото са или луди глави, на които българинът им гледа само сеира, а по-често гледа сам да ги строши, или малодушни мекерета на поредния режим. Колкото до Евтушенко, той, за разлика от Бродски, винаги е искал да бъде повече от поет. Да не ровим обаче в миналото...
На какъв език мечтаете да прозвучи ваш стих?
- На български.
В какво състояние е българският театър в момента?
- В каквото е цялата ни култура. Дори на моменти театърът се е радвал на много по-жив интерес и внимание от страна на обществото, отколкото някои други изкуства. Защо не ме попитате, например, къде са писателите ни днес? Какъв е техният обществен авторитет, чува ли им се думата и взимат ли я те изобщо по такива съдбоносни за нацията ни въпроси като нейното топене и дИградация. Да - с „и", както беше написал накакъв отчаян родолюбец върху тухлите на една полуразрушена стена: „Нацията диградира". Или какво е отношението им към безнадеждното състояние на езика, на който пишат? Или за това, че в интернета за най-големи живи писатели са обявени нищожества, които нямат нищо общо със светците на българското слово? Кой днес ги представлява тия наши писатели, кой ги обединява и се бори за техните интереси и кои точно от тях защитава срещу произвола в държавата? Кое име стои начело на днешния негов официален Съюз, основан през 1913 г. от Иван Вазов, каква е издателската му политика и периодика, за какво се харчи членският внос на ония, които все още търпят да се числят към него?
Влиза ли достатъчно публика в залите?
- Трите сцени на Народния, поне докато работех там, пълнеха залите. Почнеха ли да се изпразват, спектаклите падаха. Нека обаче не забравяме, че не винаги публиката може и трябва да бъде мерило за художествените качества на едно произведение. Напротив. От друга страна, и зрителите, и читателите трудно могат да бъдат излъгани. Един път, два пъти – да, но на третия път стомничката ще се строши.
Времето на масовите хипнози отмина. Вече са на ход други технологии, за които човешкото съзнание е абсолютно неподготвено и неспособно да ги управлява... А на трупата на Народния театър, зад чиито кулиси си вадех очите с точките и запетайките и трупах историята му в годишници и списания, от сърце желая здрави сърца. Е, и неспирни аплодисменти, как без тях...
Какво ѝ куца на националната драматургия?
- Че го няма Пенчо Славейков да размаха бастуна... Защото ѝ куца не само словото, върху което се крепят и режисьори, и актьори – каквито и опити за „чист театър" да изобразяват. Липсва ѝ истинската драма в душата на днешния човек, лудостта в главата, разбирането, че драматичното творчество е изкуство като всички други, но далеч по-условно, защото се разиграва на сцена. Липсва ѝ умението да се води действие; а също и диалог, в който всяка реплика да звучи като стих, а не като изпълнено с многозначителност междуметие от най-бездарен разговор. И съвсем не на последно място – режисурата.
Как ви "тълкуват" близките и приятелите - като поет или драматург?
- Питайте тях. Най-често – като човек. С всички произтичащи от това особености. А ако понякога и аз разигравам драми, то по-скоро като „поет"...
Четете ли стихове в приятелски или семеен кръг? Забавлявате ли околните с поезия?
- Когато шумът от разговора на някоя маса стане непоносим и главата ми забръмчи като кошер, стиховете сами започват да изскачат от нея – че и по по брадата ми да текат. В такива мигове обикновено всички се заслушват и настъпва жадуваната тишина. Не съм забелязвал да се забавляват, по-скоро обратното.
Случвало ли ви се е да се оправдавате с думата „поет"?
- Откакто пиша стихове, избягвам да употребявам тази дума за себе си и се притеснявам, когато ме наричат така.
Обяснявали ли сте се в любов в стихотворна форма? С други думи – сваляч ли сте в стихове?
- Не мисля... Значителна част от стиховете си не написах, защото ми беше по-интересно да ги живея. Знам на какво е способно словото и избягвам да злоупотребявам с него – освен ако то самото не започне да злоупотребява с мен и да ме върти като дервиш във фунията си. Но съм чувал съм за случаи, когато други са се обяснявали в любов с мои стихове. Брат ми, например, който питае особена любов към числата, не спираше да брои колко звезди и момичета свалил с едно мое юношеско стихотворение. Е, и на мен ми се е случвало, но с чужди редове. Като студент в Москва всяка сутрин на път за лекции учех наизуст по едно стихотворение от Пушкин в тролея. А на връщане вечер го рецитирах на някоя спътница от съседните общежития... 15 минути бяха достатъчни, за да слезе на моята спирка. Това обаче беше Пушкин! Щом стъпех на българска земя, потъвах в нея от срам, отворех ли само уста за стихове – толкова нелепо, ненормално дори, изглеждаше това на околните.
А случвало ли ви се е да наругаете някого в стих?
- Зависи какво разбирате под ругатня. Ей така, да се изцепиш и напсуваш като каруцар властта ли? Не, не ми се е случвало – освен жестомимически в нечия кухня от славните времена на развития социализъм. Най-трудно се описва и осмисля художествено емоцията, която ви поглъща изцяло в момента. Само с любов или злоба изкуство не се прави. Не е важно какво, а как ще го кажеш. Или по-точно – покажеш. Изобразиш...
Имате ли наследник в таланта?
- Времето ще реши – и за мен, и за моя син.
* Интервю на Оля Ал-Ахмед, "Стандарт". Заглавието е на Actualno.com
