През XXI век животът в малките градове съществува на границата между съвременната епоха (всеки има доспъп до социалните мрежи и чаша вкусно капучино) и една по-традиционна Англия, описана от Оруел като свят, в който „възрастни дами крачат към Светото Причастие в мъгливо есенно утро”. Създателката на Хари Потър Дж. К. Роулинг язвително анализира именно тази идилия в The Casual Vacancy („Вакантният пост”), първата й книга за възрастни.
Резултатът е роман, който звучи малко старомодно – това е един дълбокомислен, гневен, плътно наситен откъм сюжет разказ, който следва традициите от XIX век. Пагфорд (вероятно от pagan, езически, и ford, брод), измисленият от Роулинг град в югозападната част на Англия, е малък, но неговото класово и расово разделение е голямо.
Вече наричат книгата „Mugglemarch” (от muggle, задушен, тежък; заигравка с Middlemarch, роман от Джордж Елиът), но това по никакъв начин не звучи като обида. Очевидно черпейки от опита си в създаването на цели орди колоритни второстепенни герои в седемте книги за Хари Потър (1997-2007), Роулинг успява да накара обитателите на Пагфорд да оживеят и да направи всеки един от тях пълнокръвен. До 13-та страница вече сме се срещнали с 12 от 20-те главни герои, което включва (макар доста бегло) и Бари Феърбрадър (от fair, справедлив, честен и brother, брат), покойникът, който стои в моралната същина на повествованието.
Въпреки тази наситеност с действащи лица, няма нужда човек непрестанно да отгръща страниците, за да си спомни кой кой е. Всички са описани подробно, с непоколебимо внимание към външния вид („Няма как човек да не забележи акнето на Андрю – синкавите, лъснали пъпки, покриващи бузите му...”), а също и към вътрешния им свят, неврозите и, което е по-важно, техните тайни: „Неща отречени, неща скрити, неща прикрити”.
Роулинг си помага в този амбициозен проект, включвайки град Пагфорд като действащо лице, а топографията му е представена в проза: централният площад, където възрастните работят и бъбрят, луксозните къщи на Чърч Роу и придаващите благородство тераси във викториански стил. Съществува и място, което е малко отдалечено – Полетата, блатиста местност в покрайнините на съседния град Ярвил. Важен за сюжета е фактът, че на децата от Полетата се налага да посещават основното училище за деца от средната класа с „така желаните униформи в бяло и синьо”, а не „основното училище с обикновени дрехи”, което е наблизо.
Полетата са дом на Кристъл Уийдън, „обект на презрение и мръсни шеги”: тя е 16-годишната дъщеря на наркозависима проститутка и обитава пространството между паралелните повествования за възрастни и тинейджъри. В другия край на социалната стълбица се намира Хауард Молисън, „неимоверно пълен 64-годишен мъж”, който е председател на общинския съвет. „Коремът му беше толкова голям, че се стелеше чак до бедрата и още щом го зърнеха, повечето хора се замисляха за пениса му, за това кога ли за последно го е виждал, как го къпе и как успява да се справи с всичките неща, за които е нужен пенис”. Няма нищо префинено в начина, по който Роулинг пише за възрастни.
Мисията на Хауард е да намери човек за „вакантния пост” – мястото в общинския съвет, останало свободно след смъртта на Бари, неговия син. Хауард и неговите поддръжници искат да получат достатъчно подкрепа, за да прехвърлят на съвета в Ярвил цялата отговорност за Полетата и нежеланите им жители.
Тези са нещата, на които се крепи сюжетът, но удоволствието идва изцяло от детайлното описание на героите и живия диалог; Роулинг вплита класовите и политически напрежения и разкрива недобре прикрит расизъм към градския джипи и общински представител Парминдър Джауала.
Не е изненадващо това, че Роулинг е особено добра, когато пише за тинейджърите. Именно техните действия – вманиачаването им в компютрите и секса, движат събитията толкова бързо, че за възрастните е трудно да ги разберат. Всички сюжетни линии се сблъскват и водят към очакваната трагична развръзка.
Книгата е увлекателна, но материалът е прекалено много: „Вакантният пост” се простира на повече от 500 страници и просто е прекалено дълъг, което вероятно отразява факта, че авторката е суперзвезда. Не би било зле да се посъкратят някои неща: например понякога историите за живота на героите преди описаните събития са вмъкнати на цели две страници.
Под повествователните пластове се долавят гняв и мъка. Всичко и всички са свързани по някакъв начин с починалия. Например имейлите на Бари са: „набързо написани, а пикселите се ядосват на пръстите, които оттук насетне завинаги ще застинат неподвижно и [които] са станали страховита част от труп”. Неговата вдовица Мери осъзнава, че „Всеки изминал час усилва мъката й, защото я отдалечава все повече от времето, когато мъжът й е бил жив...” Накрая мъката е още по-голяма – безмълвна мъка по изгубените възможности, а посланието – още по-гневно: животът на мнозина е разбит, защото никой не иска да поеме отговорност и да помогне на съгражданите си. На „Голямато общество” в Пагфорд му предстои да извърви дълъг път.
Странно е човек да чете книга за малко градче, написана от жена, толкова известна, че вече никога не може да се наслади на това да бъде голям играч в малка общност. И въпреки това, като външен наблюдател, Роулинг вероятно има по-голямо право да претвори в литературно произведение един начин на живот, който не може да има (и за милионите читатели извън Великобритания Пагфорд ще бъде също толкова чужд, колкото е и Хогуортс). В този смисъл „Вакантният пост” е и елегия за обикновения живот на Роулинг. Както се казва за тинейджърка, отгледана в Лондон, ала попаднала в Пагфорд: „Пагфорд има някаква притегателна сила и когато човек си отива, осъзнава, че той много ще му липсва...”
Източник: ft.com
Редактор: Ивайло Кючуков
