Три години след свалянето на египетския президент Хосни Мубарак режимът на маршал Сиси е част от общото движение към повече авторитаризъм. Пренесеният от миналото страх от мракобесническите изстъпления на „Мюсюлмански братя” не оправдава всичко.
„Египет не изпълнява условията, срещу които се отпуска американската помощ. Няма напредък към демократичен преход, а основните свободи са поставени под въпрос”. Мнението на организацията „Хюман райтс уоч” не изненадва никого. Три години след свалянето на режима на Мубарак Египет е обхванат от засилено чувство на унижение и горчивина. Колко жертви паднаха ненужно, колко надежди за промяна на демонстрантите от площад „Тахрир” се оказаха излъгани. Управлението на „Мюсюлмански братя”, които бяха избрани законно на власт след общо взето демократични избори, бе огромен провал. Вместо да бъде президент на всички египтяни, Мохамед Мурси бе просто един нетолерантен и некомпетентен лидер на една партия. Провалът му бележи поврат в историята на исляма в политиката, тъй като свалянето му от армията бе извършено с одобрението на голяма част от египетския народ. По-добре „просветени военни” отколкото „екзалтирани политици”. Така се говореше по улиците на големите египетски градове. Завземането на властта от армията със сигурност не бе законно, но не беше ли поне отчасти легитимно, защитна реакция пред едно мракобесие?
На регионално и международно ниво завръщането на армията на власт в Египет вдъхна увереност на много различни страни, като Саудитска Арабия и Израел, и постави в неизгодна позиция Катар, който бе обвинен, че е подкрепял открито „Мюсюлмански братя”, тоест „терористите”. Единствено Америка бе наистина притеснена. Можеше ли тя, след като е „изоставила” Мубарак в името на демокрацията, да се присъедини открито към военната контрареволюция под претекст, че египтяните са „гласували неправилно”, довеждайки на власт фундаменталисти? Маршал Сиси използва страха на египтяните, за да „премахне” ислямистите, като по този начин рискува да отблъсне една все по-многобройна част от населението, което не се припознава в тази изцяло репресивна политика. Макар че сега никой не се съмнява, че на президентските избори на 26 и 27 май маршал Сиси ще бъде избран. За да могат военните да преминат през изборите, без да се окарикатурят, те трябва поне да изглеждат „просветени”. А изглежда засега това не им се удава. Тъй като ако има въобще някаква промяна, тя е само за по-лошо. Режимът на маршал Сиси вероятно е много по-жесток, по-корумпиран, по-нетърпим от този на остаряващия и отслабен Мубарак. Скорошната смъртна присъда, която бе издадена след едно подобие на процес срещу 529 демонстранти, признати за виновни за смъртта на един полицай, не е само абсурдна и гротескна. Тя говори за крайностите на едно правосъдие, което е готово на всичко, за да покаже сервилната си привързаност към настоящата власт. Никога в съвременната си история Египет не се бе виждал толкова мащабен отказ от правосъдие, макар че вероятно процесът ще бъде преразгледан, а присъдите няма да бъдат изпълнени.
Старият страх от мракобесническите крайности на „Мюсюлмански братя” не оправдава всичко. Много египтяни, и то не само интелектуалците и либералите, изпитват дълбокото чувство, че са били измамени от египетската армия, която се възползва от страха, като изпраща на гражданите, както и на съюзническите режими посланието: „Трябва да се радвате на присъствието ми, видяхте на какво са способни ислямистите”. Египетските крайности обаче се вписват в едно по-глобално движение към авторитаризъм. Дали специфичната за Сиси риторика, която си има своите граници и в Египет, ще бъде достатъчна, за да убеди избирателите в Алжир да гласуват за Бутефлика, тоест за армията? Това не е много сигурно. Изобщо, в целия регион идеята за напредъка е подложена под въпрос. С изключение на Тунис, макар и тук историята все още не е дала своята присъда, надеждите на Арабската пролет не бяха оправдани. В Египет армията е по-силна от всякога, Либия затъва в хаос, варварството в Сирия процъфтява. А какво да кажем за Ирак или пък за Афганистан, който през уикенда проведе избори? Дали може да се говори за някакво арабско, близкоизточно или ислямско проклятие? Това обаче е прекалена, ако не и идеологическа трактовка. Режимът на турския премиер Ердоган също познава притеснителни авторитарни прояви, но Турция няма нищо общо с Египет. Не може да се бърка една много несъвършена демокрация с един чисто авторитарен режим. В Кайро никой не може да се шегува с маршал Сиси, в Истанбул пък Ердоган става често обект на критики. Това не попречи на неговата партия да победи на местните избори. По същия начин в Азия, Индонезия, която е най-голямата мюсюлманска страна в света, продължава да бъде управлявана „общо взето демократично”.
Така че, можем да твърдим със сигурност, че не съществува несъвместимост между демокрация, съвременност и ислям. Макар и да е вярно, че ислямът трудно признава правото на частен живот и независимост. Преди около един век зараждащият се СССР призоваваше пролетариите и революционерите от всички страни да се обединят. Може ли днес Русия да се възползва от американското объркване и да замени „Съюза на деспотите” с този на пролетариите? Маршал Сиси може и да „флиртува” с Москва, но знае, че на американската помощ няма алтернатива.
Les Echos
