Всяка година хиляди японци изчезват безследно. Повечето от тях са открити - живи или мъртви, но има такива, които не се намират с години.
Те просто отиват на работа или на училище и никога не се връщат - изчезват безследно, сякаш се разтварят във въздуха по собствено желание. Защо хиляди японци решават да скъсат с миналия живот и как е организиран бизнесът за "изпаряване" на хора. Журналистката Лена Може и съпругът й фотограф Стефан Рамаел в продължение на пет години изследват феномена и споделят впечатленията си с Лента.ру.
Култура на срама
Кацуфуми Куни не можеше да се оплаче от живота си - той завършва престижен университет и започва работа като брокер. Кариерата му се развива и той настървено се захваща с нови проекти. Но всичко се срива, когато заради неуспешна инвестиция губи 400 млн. йени (около 3 млн. долара). Началниците стоварват вината върху него, започват да го преследват озлобени клиенти и съдебни изпълнители.
Една сутрин той просто се качва на влака и изчезва, оставяйки завинаги предишния си живот. Сега крие истинското си име, препитава се със случайна работа по строежите и увеселителните заведения. Куни знае, че роднините му го търсят, но разбира, че няма път назад.
Макар този феномен да не е нов за Япония терминът за него възниква сравнително наскоро - след излизането на филма "Изпарението на човека" през 1967 година. Сюжетът му се върти около търсенето на изчезнал мъж от неговата годеница.
Снимка: Getty images
През 70-те години на миналия век явлението придобива романтичен нюанс и се асоциира с опита за освобождаване от нещастен брак - тогава е било много трудно да се оформи развод и нещастните съпрузи са предпочитали да инициират изчезването си и да започнат живота си на ново.
В последствие този феномен придобива много по-мрачни и трагични очертания. В началото на 90-те години на миналия век финансовият балон, раздуват от следвоенните икономически успехи на Япония се пука - сриват се фондовия пазар и този на недвижими имоти. Страната изпада в дълбока икономическа криза. Следващото десетилетие е наречено "изгубено."
Японците от средната класа, които до този момент са взели ипотеки, за вече поевтиняла десетки пъти недвижимост, потъват в дългове. На пика на на финансовия балон ипотечните кредити са се давали за 100 години напред - заемът се е обезпечавал от децата и внуците. Якудза (японската мафия) започва да се възползва от ситуацията и да изнудва задлъжнелите. Криейки се от кредиторите и позора на финансовия крах започват да изчезват цели семейства.
Японското общество е основано на културата на срама. Позорът от неоправданите очаквания - в отношенията в семейството, работодателя или дори държавата - за японците е по-страшен от смъртта.
Норихиро - един от изпарилите се
Историята на 50-годишния Норихиро е ярък пример за това как чувството за срам може да накара човек да изчезне безследно. Преди 10 години той не намира сили да признае пред жена си и сина си, че са го съкратили в работата. Всяка сутрин обличал костюма си и тръгвал по обичайния маршрут, а после цял ден стоял пред сградата на бившата си работа. Всеки път, когато се връщал у дома му се струвало, че близките му започват да подозират нещо. В деня за заплата, както обикновено хванал метрото, но тръгнал в противоположната посока. Това се случило преди 10 години. Норихиро и до днес изгаря от чувство за срам.
"Не искам семейството ми да ме вижда в подобно състояние. Само ме погледнете. Изглеждам като нищожество, аз съм нищожество. Ако утре умра, не искам никой да ме опознава", убеден е той.
Снимка: Getty images
Не е известен точният брой на хората, решили да изчезнат по този начин. В последните години броят на безследно изчезналите в Япония е на ниво 84-86 хиляди души, а през 2020 година падна до 77 хиляди - вероятно заради пандемията от коронавирус.
Пандемията, обаче, допринесе до повишаване на случаите на домашно насилие. Все повече японки се сблъскват с унижения и побои от страна на съпрузите си. Някои от тях се обръщат към фирми, които им помагат да изчезнат безследно, докато мъжът им не е вкъщи.
Нощно бягство
Когато през 90-те години на миналия век "изпаряванията" започват да стават все по-масови възниква голямо търсене на услуги по организирането на подобни изчезвания. Служителите на фирмите, които извършват тези услуги се правят на хамали, помагащи с преместването или с ремонтни дейности. С настъпването на нощта те отиват до дома на поръчалия ги с камион, без опознавателни знаци и помагат бързо да се опаковат и натоварят вещите. След няколко часа от този човек не остава и следа.
Фирмата помага на хората да се установят на новото място и правят всичко, за да не е възможно да бъдат открити. В зависимост от обстоятелствата стойността на подобни услуги варира от няколкостотин до хиляди и дори десетки хиляди долара.
Правото да изчезнеш
През март 2002 година 24-годишнит Наоки Миямото излиза от дома си, качва се на ферибота и изчезва. Дрехите му остават в каютата, заедно с тях всичките му документи. Първоначално полицията мисли, че може да е паднал зад борда, но версията отпада, тъй като фериботът не може да тръгне без да бъде проверен броят на пътниците. И до днес той се води безследно изчезнал.
Възрастните му родители се молят поне да се обади, за да знаят, че е жив. Но колкото и да са безутешни близките и както и да се опитват да открият роднините си това практически е невъзможно, заради строгите японски закони в областта на защитата на личните данни.
Снимка: Getty images
Полицията може да получи достъп до тях само, ако има наказателно дело, например за убийство. А при случаите на изчезване се образува гражданско, а не наказателно дело. По този начин роднините на изчезналите не могат да се обърнат към полицията. Техният вариант са частните детективи.
Феноменът на изпаряващите се хора поставя нелека морално-нравствена дилеми. Някои не виждат проблем в това. "Да се върнеш вкъщи или не - това е избор на самия човек. Всеки има право самостоятелно да вземе подобно решение.", смята началникът на японската асоциация по търсене на изчезнали хора Хироши Тахара.
От една страна човек е в правото си да се разпорежда с живота си, както му харесва, ако това не нарушава закона. Но какво се случва с правата на жените и децата, изоставени от единственият работещ в семейството, с родителите му, които цял живот страдат без да знаят дали детето им е живо или не?
