Авторът Мохамед Аюб е старши сътрудник на Центъра за глобална политика в САЩ, както и преподавател по Международни отношения в Мичиганския университет. Специалист е по външната политика на развиващите се страни.
Скорошното убийство на Абу Мухамад ал Аднани, лидера на пропагандата на „Ислямска държава“ бе показано по новините като голям успех от страните, които се опитват да ограничат възможностите на терористическата групировка. То бе представено като толкова голямо постижение, че и Русия, и САЩ обявиха, че именно техните въздушни удари са отговорни за ликвидирането му. Силите, наредени срещу „Ислямска държава“ – САЩ, Турция, иракското правителство и шиитски милиции, сирийските кюрди, Иран и Русия междувременно също отлюспват територии, контролирани от „Ислямска държава“ въпреки разминаванията в позициите и съперничествата помежду им. Според изчисленията „Ислямска държава“ е загубила около една четвърт от териториите, които е контролирала в апогея на своите успехи.
Въпреки това, подценяването на възможностите на „Ислямска държава“ да възвръща загубените си територии в Сирия и в Ирак няма да разреши проблема с анархията и насилието в тези държави. Проблемът довел до появата на насилствени, джихадистки сили е липсата на държавнически потенциал в тези страни. С други думи, именно провалът на държавите да осигурят достатъчна сигурност за населенията си и да регулират обществените отношения са дали място на терористични групировки като „Ал Кайда“ и „Ислямска държава“ да получат разцвет в Ирак, Либия и Сирия. Тези групировки получават лоялността на населението, което те желаят да контролират, призовавайки към религиозен фанатизъм. Също така, както примерът на „Ислямска държава“ демонстрира, те създават подобие н държавни структури, за да предоставят определено равнище на сигурност за хората, които са готови да им предоставят личен състав и средства в замяна на защита и сигурност.
Разпространяването на етническите и религиозните съперничества и конфликти в тези държави може да бъде проследено до същата причина. Когато държавите се провалят при извършването на основната си задача – да предоставят сигурност на населението си, хората започват да търсят алтернативни възможности за защита и предоставяне на сигурност. Религиозните и етнически актьори поемат функциите на държавните органи и големи части от населението започват да прехвърлят лоялност и ресурси към тях в замяна на защита и сигурност. Това също така развързва ръцете на конкуренцията между религиозните и етническите групи за ограничените налични ресурси, което в крайна сметка води до увеличаването на междурелигиозните и междуетнически конфликти и от там до войни.
Процесът на държавническия провал в Арабския свят се корени не в сурите на корана, изкривени от джихадистите, за да оправдаят насилието, нито в 1400-годишната история на разделение между шиити и сунити, което някои използват, за да оправдаят враждебността към другите . Този провал се дължи на инвазията на САЩ в Ирак през 2003 г., която бе придружена от програма, насочена към разрушаването на военните и гражданските органи на държавата – проект, наречен „де-Баасизация“. Американската инвазия, осакатявайки иракската държава, също освободи от бутилката духа на радикализма, екстремизма и джихадизма – заменящи се термини в настоящия политически речник, които са обвинявани в момента за хаоса и разрухата в Близкия изток. Така се получи заради огромния политически вакуум, в който екстремистите се наместиха, бягайки от Афганистан. Така бе създадено разклонението на „Ал Кайда“ в Ирак, водено от Абу Мусаб ал Заркауи, което след смъртта му мутира в „Ислямска държава“.
Вакуумът, създаден от разрухата на Ирак бе запълнена едновременно с това и от други религиозни екстремистки групировки, което доведе до засилването на конфликта между сунити и шиитите, който бе задрямал от десетилетия, ако не и от векове. Проблемът бе изострен от провала на новите иракски правителства да бъдат неутрални арбитри сред конкуриращите се групировки. В резултат на това повечето сунити напълно загубиха вяра във възможностите на държавата да им предостави защита. Това създаде не само сунитските племенни милиции, но и вдъхна живот в останките на дискредитираната партия „Баас“. Най-важното е, че това доведе до прехвърлянето на сунитската подкрепа в Ирак към радикални групировки като „Ал Кайда“ и евентуално към заменилата я „Ислямска държава“.
Подобно е развитието на положението и в Либия след падането на режима на Муамар Кадафи и в Сирия със загубата на контрол от страна на режима на Башар Асад над голяма част от страната. И в двата случая, както и с Ирак чуждестранната намеса е отговорна до голяма степен за колапса на държавността. В случая с Либия НАТО помогна на антиправителствените сили, предоставяйки им важна подкрепа, която им помогна да свалят стария режим и да започнат спускането на страната в анархия. Трудно е да си представим, че Кадафи е можело да бъде свален без откритата подкрепа на НАТО за силите, които са се борили срещу него. Това бе потвърдено не от кой да е , а от тогавашния държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, която, когато бе информирана за смъртта на Кадафи, заяви „дойдох, видях и той умря“.
Историята в Сирия е много подобна на либийската. Чуждестранната подкрепа към силите, борещи се срещу Асад, доведе до изтеглянето на режима му от големи части на страната. Но невъзможността на подкрепяните от вън опозиционни сили да нанесат едновременно смъртоносен удар по Асад и да създадат жизнени държавни структури в контролираните от тях провинции, допринесоха за вакуума на сила , създаден от оттеглянето на правителствените сили, създавайки пътя за създаването на „Ислямска държава“ и до това тя да обяви халифат. Военната патова ситуация доведе до намесата на регионалните сили Саудитска Арабия, Иран и Турция в конфликта, за да осъществят собствените си интереси в региона. Това привлече също така Русия и САЩ на срещуположните страни в гражданската война, изостряйки по този начин анархията и разрухата в страната. Така Сирия се превърна в основаната арена на най-малко две студени войни в Близкия изток – едната между Иран и Саудитска Арабия, а втората между САЩ и Русия.
Истина е, че Сирия, Ирак, Либия и няколко други арабски държави страдаха от нестабилна държавност и от липсата на пълна легитимност на режимите си преди чуждестранната военна намеса. Въпреки това най-важната променлива, която ги тласна от нестабилни държави до провалили се държави, бе именно военната намеса. Оставени на мира, народите на тези държави щяха след време или сами да успеят да променят режимите си чрез самостоятелен бунт или да се разберат с полуавторитарните режими, които, както историята на Западна Европа ни учи, са необходими в първоначалните стадии на държавното формиране.
Франция нямаше да е Франция, а Англия нямаше да е Англия, ако Капетингите и Бурбоните в първата и Тюдорите във втората не бяха успели да наложат ред и голяма степен на хомогенност що се отнася до закона, езика и дори религиите на населенията на страните си, които през късното средновековие е било толкова разнообразно, ако не и повече, от населението в Сирия и Ирак днес. Френските и английските крале са успели в течение на два-три века да изтрият до голяма степен първоначалните идентичности на своите поданици. Те успяват, чрез създаването на митове и на исторически спомени, да убедят населението на страните си, че те винаги са били французи и англичани, по този начин насаждайки им чувство на национална гордост.
От тази гледна точка Сирия, Ирак, Либия и другите арабски държави, основани след Първата световна война, въпреки липсата си на религиозна и етническа хомогенност и въпреки установените си по време на епохата на колониализма граници, не изглеждат по-различни от европейските държави, когато те са предприели началото на своята одисея на държавно строителство. Разликата е единствено в епохата, в която са били създадени, липсата на достатъчно време за изграждането на държавност и наличието на международни норми, които са спънали техните усилия в изграждането на държавността, заради очакването да се държат „цивилизовано“ към своето население. Поведение, което не е било очаквано от нито една Европейска страна, докато е била в съответния стадий на образуване на държавност. Чудно е колко европейски държавници биха успели да консолидират държавни идентичности от своите шарени населения, ако Съветът на ООН за човешките права или „АмнестиИнтернешънъл“ им дишаха във вратовете.
Днес разликата е, особено при сравнение с Европа от XVII и XVIII век, че ранните строители на европейските държави са се впускали в безжалостни процеси на образуване на държавност без опасността от намеса отвън, предприета уж в името на защитата на човешките права – лукс, който Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи и Башар Асад нямаха. Не е ясно дали чуждестранните намеси са изцяло отговорни за осакатяването на иракската, либийската и сирийската държави. Както бе посочено по-рано, разрухата на тези държави предизвика двойния феномен на насилствения джихадизъм, днес представян от „Ислямска държава“ и религиозните милиции и междурелигиозните вражди, които разкъсват от вътре тези общества.
Нито насилствения джихадизъм, нито междурелигиозните вражди в настоящата им форма се дължат, както често се смята от много западни наблюдатели, на доктрините на исляма или на историческите разделения вътре в самата религия, които са на над 14 столетия. Те имат произход в предизвикания отвън провал на държавността в Арабския свят. „Ислямска държава“ и другите форми на екстремизъм, както и конфликтът между сунити и шиити, които се наблюдаван в Близкия изток, са странични явления. Провалът на държавността, предизвикан от чуждестранна намеса лежи в основата на разрухата и анархията, на която сме свидетели в Арабския свят. „Ислямска държава“ и основаните на религиозна основа опълчения са вторични сили, които са се възползвали от покосяването на държавните структури в Арабския свят благодарение най-вече на чуждестранните намеси за причини, които в същността си не са свързани с човешките права на арабите.
Това не е призив да се оправдаят авторитарните режими в Арабския свят. Това е поучителен разказ от който САЩ и други големи сили трябва да научат няколко неприятно уроци, за да не повтарят същите политики и в бъдеще. Ответната реакция от политики, които водят до провал на държавността, може да е значително по-опасна от бездействието в лицето на потисничеството, защото липсата на сигурност, която може да бъде предоставена единствено от функционираща държава, не може да бъде компенсирана от други ценности, дори не и от човешките права. Защитниците на обратната теза могат да видят какво се получи след т.нар. „хуманитарни“ намеси по Арабския и останалия свят. Подробен анализ на тези намеси може да послужи за предупреждение, че това, което те смятат за най-доброто, често може да навреди.
National Interest / Фокус