Пропагандата на просръбските кръгове в Македония и на русофилите в България е насочена към разрушаването на отношенията между двете страни и двата народа.
Моето поколение се формира в културологичен аспект в средата на петдесетте години на миналия век. Училището и преподавателите бяха основният стълб на нашето образование, след това идваше семейството, а най-накрая радиото беше нашият поглед към света. Някъде по време на кризата в Триест ние, децата, бяхме изваждани от училище и водени на демонстрация, за да викаме „Триест е наш“ и да крещим с цяло гърло „Пела Джукела” по адрес на италианския премиер Джузепе Пела, чието правителство падна бързо. Но вечерно време, точно в 20:00 часа цял Прилеп, а и цяла Югославия слушаха радио „Гласът на Америка”. Ситуацията беше изострена, възрастните у нас само чакаха да започне войната, за да се „разправят с кокошкарите”, както наричаха партизанските функционери. По радио „Гласът на Америка” всяка вечер слушахме коментарите на хърватския емигрант Гърга Златопер, който обикновено завършваше с думите „Тито бандито” – нещо като отговор на нашето „Пела Джукела”. След това настъпваше тишина, за да дойде най-хубавата част от вечерта. Пускаха музика, джаз, толкова обичан и толкова рядък у нас, а в Прилеп нямаше изобщо. Слушаше се Армстронг, Махалия Джаксън, а най-популярен беше Джордж Гершуин и неговият „Един американец в Париж” – прекрасната топла музика, претворена в едноименния филм с Джийн Кели и Лесли Карон. Дори и баща ми слушаше с удоволствие, спомняйки си миналото и пътуванията из Европа в периода между двете световни войни.
Българите нямаха тази привилегия. Американската станция беше заглушавана от съветско-българската техника, така че джазът при тях беше не само забранен, но и рядко можеше да се слуша.
Общото между Югославия и България през този период беше антиамериканската им политика, която до ден-днешен остава като стълб на пропагандната комунистическо-болшевишка идеология както в съвременна България, така и в останките от югославското пространство. Ако тогава в България тази политика се водеше открито, ясно и с директни обвинения за „гнилия капитализъм и експанзионистичния американски империализъм”, на територията на Югославия този антиамериканизъм се водеше тихо, подмолно и подло, с леки намеци за достиженията на СССР и останалите „братски народи”.
В същото време, по времето на споменатата криза около Триест, в Белград някои момичета бяха подстригвани публично на улицата, само защото са били в американския или британския културен център и са взели бюлетина, в който беше публикувана позицията на западния свят относно Триест и Югославия. Всичко това пред очите на милицията, която се правеше, че не вижда. По това време в киносалоните у нас се прожектираше филма „Овчарят Костя” за „щастливия” живот на селяните в съветските колхози, сниман по времето, когато няколко милиона украинци умираха от глад, а част от народа буквално станаха човекоядци, изяждайки части от телата на мъртвите си близки.
В македонското общество антиамериканизмът беше сервиран от просъветските/проруските сръбски комунисти с благословията на Тито, който иначе се преструваше на прозападен лидер, а управляваше с помощта на източни сатрапски методи. В България тази роля изпълняваха проруските елементи – българските комунисти и откровените сталинисти, които останаха такива и след седемдесет години от смъртта на Сталин.
Гершуин и неговият „Един американец в Париж” бяха светлините на демокрацията за моето поколение, жадно за промени и преодоляване на сръбската и съветската окупация на Македония. Антиамериканската пропаганда само подчертаваше необходимостта от промяна на системата по западен тертип.
Една част от македонския народ живееше свободно в Америка. Това бяха емигрантите на македонско-българската емиграция, организирани в Македонската патриотична организация (МПО), участници във Втората световна война на страната на Америка и дали много жертви по бойните полета на Европа, Азия (на Корегидор), на Иво Джима в Пацифика и по други места. МПО беше част от американския естаблишмънт, а гласовете за свобода получавахме както чрез „Гласът на Америка”, така и чрез нелегално пренасяната „Македонска трибуна” – органа на МПО. Е, за четенето на „Трибуната” пращаха в затвора, но така разбирахме, че съществува и друг свободен и демократичен свят, в който нашите близки се ползват от привилегиите на свободата и свободното изразяване. Така разбрахме, че Америка е приятел на македонските българи, че е приятел на всички българи, а заедно с това е приятел и на България, без значение от моментната политическа ситуация на тогавашното блоково разделение.
МПО провеждаше конвенция всяка година по време на американския Ден на труда, през първия уикенд на септември с продължение и в понеделника след това. Всяка година на различно място, всяка година присъстваха сенатори, конгресмени и личности от публичния и политически живот на Америка и Канада. Винаги задължително присъстваше и кметът на града, в който се провеждаше конвенцията, а нерядко и губернаторът на съответния американски щат. Това продължава по този начин от 1922 г. и до ден-днешен. Тези конвенции са потвърждение на приятелството на американския народ с българския народ, включително и с македонските българи от всички части на Македония. Но те са потвърждение и за неразрушимото приятелство между САЩ и България, без значение през какви политически моменти преминават в отношенията помежду си.
Фотокопията от документите и писмата говорят ясно за връзките на българския народ с американската държава. Дори един Иван Михайлов от името на МПО и на целия свободолюбив български народ изразява своята благодарност към американските институции за свободата, в която живеят българите в Америка и за тяхната вярност към демократичните идеали.
Така е и до днес.
Но остава също така и подлата подмолна пропаганда на просръбските кръгове и медии в Македония, както и пропагандата на българските русофилски кръгове – пропаганда, насочена не само към дезавуирането на американската демократична политика, но и към нарушаването на отношенията между двете държави и двата народа.
Все по-често в Македония се чуват гласове, че „американската политика е на наша страна, оказва влияние в София, българите не искат да чуят и да оттеглят ветото, затова България тъне в политическа и икономическа криза… всичко това е дело на американската политика в защита на Македония и на нейната идентичност с цел българската страна да оттегли ветото си”. Това най-добре, сбито и точно го обяснява главният редактор на БГНЕС Георги Пашкулев в своята статия от 2.09.2021 г., в която представя тъмната страна на „дълбоката държава”, инфилтрирана като сръбско/руско влияние на македонската политическа сцена. Това не е толкова трудно да се разбере, имайки предвид многобройните сръбски „съветници” в правителството на Зоран Заев, напълно сърбизираната и престъпна македонска дипломация в резултат на подривната сръбско-руска политика спрямо Македония и като цяло. Актуалната ситуация в Черна гора е само далечно ехо на онова, което се случва или ще се случи с Македония в обозримо бъдеще.
Някой иска да ме убеди, че „американката в Скопие” Кейт Мари Бърнс, „американката в София” Херо Мустафа и Държавният департамент в тристранна комуникация договарят разпада на България в полза на македонската национална идентичност, която между другото, никой не оспорва. Това може да мине само при онези, които искат Македония да бъде част от сръбската държава, връщайки в същото време България в руската орбита, от където тя, честно казано, все още се бори да се измъкне … точно както и ние.
Югославия реши своя проблем с Италия и част от територията около Триест премина в ръцете на „Тито-бандито”. Ние престанахме да крещим по улиците срещу „жабарите”, а „Гласът на Америка” продължи със своите информации за живото и свободата в Новия свят. Това продължи до 1990 г. Оттогава насетне започна друга история и в тяхната програма се защитават други ценности.
А аз все още слушам Гершуин и неговия „Американец…”. За мен той все още е символ на свободата на Новия свят. Надявам се, че и „американката в София” Херо Мустафа слуша музиката на Гершуин. Ако е така, ако и тя изпитва такива чувства, тогава цялата пропаганда на „дълбоката държава” за американския „заговор” за разпада на България са изгубени мечти на сръбската и руската идея за преодоляване на демокрацията в Македония и България.
--------
Владо Перев, журналист и публицист. Неговият анализ е публикуван в македонското издание "Трибуна".
