Възходът на "Ислямска държава" (ИД) и бежанската криза в Европа се превърнаха в топ новините на отминалата 2015 година. За да разберем по-добре коренът на проблема и как обикновените хора там, отвъд Средиземно море живеят с постоянната заплаха от екстремистки атаки, колумнистът на Actualno.com Руслан Трад предприе опит да посети Либия. Страната на покойния диктатор Муамар Кадафи е считана в много анализи за плодотворна почва за стремежите на ИД. Руслан не успя да влезе в Либия заради прекалено усложнената обстановка, но ето неговият разказ - направо от границата между Либия и Тунис. Припомняме, че Тунис също стана арена на кървави събития, като атаките над два хотела в град Сус в началото на миналото лято взеха много жертви.
Спокойната януарска вечер е помрачена от новини за цивилни, които са разстреляни в собствената си кола на магистралата от столицата Тунис към южната част на страната. Някъде около малкия граничен град Дахиба неизвестни нападатели убиват мъж посред бял ден. По данни на полицията извършителите се изтеглили към Либия. В Дахиба и всички гранични селища по протежение на границата между Тунис и Либия хората все повече усещат страха от възможността да станат жертви на нахлуващи в Тунис въоръжени мъже. Ден по-късно, властите спират група мароканци, които през Алжир и Тунис искали да се прехвърлят в Либия, а след това да пътуват за Сирия, където да се присъединят към силите на „Ислямска държава“ – джихадистката групировка, завзела големи територии в Сирия, Ирак и Либия, възползвайки се от хаоса на гражданските войни и политическите кризи. Годината започва бурно за известната с туристическите си райони страна.
„Не е мирно. Никак дори. Да, може би на пръв поглед Тунис е спокойна страна, но напоследък е опасно да излизаш по улиците – особено извън столицата.“ Професор Суиси, известен лекар в туристическия град Монастир, коментира пред мен последните новини, докато гледа към телевизионния екран, очаквайки политически дебат по националната телевизия. Седим заедно в неговата къща в малкия централен град Саяда. Макар и вече на възраст, Суиси следи всички новини от района. Самият той е активен в тунизийските профсъюзи, заели централна роля в бунта през 2011 година срещу дългогодишното управление на Бен Али.
„Точно преди пет години най-накрая хората казаха мнението си. Горд съм с това. Но трябва да се изправим пред собствените си проблеми“, разказва ми професорът, докато дебатът по телевизията започва. Навън се стъмва и той поглежда часовника си. „Скоро трябва да дойдат и моите приятели, с които се събираме всеки петък. Но трябва да побързат – вечерният час е стриктен.“
На 22 януари тунизийските власти наложиха в цялата страна вечерен час след протести и насилие в Централен и Южен Тунис, провокирани от ширещата се безработица. Между 20:00 и 5 сутринта движението беше невъзможно. Междувременно полиция влезе в сблъсъци с демонстранти в бедните предградия на столицата Тунис.
Вече повече от седмица преди налагането на вечерния час имаше вълнения в градовете Касрин и Сиди Бузид – някога център на революцията срещу Бен Али, стартирала събитията, известни в международната преса под името Арабска пролет. „За нас събитията от януари 2011 бяха дългоочакван бунт срещу полицейската държава. Дали ще ги наречете Жасминова революция или Арабска пролет, тук няма значение. Хората търсеха промяна“, казва ми преподавател в Монастир, когато обсъждаме протестите срещу Бен Али преди пет години. „За съжаление някои неща не се промениха – хората от старата власт са все още тук.“
Пет години по-късно, в средата на януари тази година населението в Централен и Западен Тунис изрази недоволството си от липсата на реформи и осигуряване на работа. Силите за сигурност реагираха. 59 служители на реда бяха ранени, заедно с над 40 протестиращи. При сблъсъците на 21 срещу 22 януари коктейли „Молотов“ бяха хвърлени по полицията, а групи от младежи разграбиха магазини, складове и банки в предградията на столицата „Сиди Хасан“ и „Еттахамен“. Премиерът на страната Хабиб Ессид трябваше да прекъсне своето посещение в Давос за Световния икономически форум, за да се срещне с делегация на протестиращите, докато военни хеликоптери прелитаха цяла нощ над столицата.
Бунтовете идват във възможно най-неподходящия момент. Тунис вече се намираше под законите на извънредното положение след като атентатор уби 12 души от президентската гвардия в централните части на страната през ноември 2015 година. Вечерният час допълнително изостри обстановката, охладена единствено от адекватното обръщение към нацията на президента Беджи Саид Есебси.
Насилието в Касрин, един от най-бедните градове в Тунис с над 35% безработица, се разпространи бързо в още осем малки и големи градове. Полиция и бронирана техника бяха разположени по протежение на главните булеварди на столицата, в опит на властите да предотвратят създаване на хаос.
„Младежите са недоволни, така е. Но с насилие нищо няма да се постигне. Виждате какво става в Сирия и Либия. Протестите трябва да спрат“, коментира един от приятелите на професор Суиси, който пристига малко преди вечерния час. Самир е дългогодишен пилот, извършвал полети над Либия и Средиземноморието. Неговото мнение не е изолиран случай. В Тунис, пет години след бунта срещу Бен Али, обществото е разделено в мнението си за ситуацията днес.
Данните подклаждат апатията и липсата на оптимизъм: според Международната организация по труда безработицата сред младите стига от 32% в градовете до 40% в селските райони при общонационално ниво от 15%. Статистиката на Световната банка показва, че крайбрежните градове като Тунис, Сфакс и Сус осигуряват 85% от брутния вътрешен продукт на Тунис, докато огромни райони на юг са оставени на произвола на съдбата, като намирането на работа се е превърнало в жизненоважно начинание за много от младежите. Икономиката е засегната също и от терористичните атаки през 2015 в музея „Бардо“ и курорта Сус. Хотели масово затвориха врати след тези събития, отнели живота на десетки туристи, което подклажда страховете сред 400 000 тунизийци, ангажирани в туристическата индустрия.
„Политически Тунис се справя, макар и с някои грешни стъпки, но от икономическа гледна точка е пълна катастрофа“, казва ми местен бизнесмен, който е собственик на рибарски лодки в Саяда. „Мнозина загубиха работата си, защото предприятията останаха в ръцете на приближени на старата власт, а те изтеглиха производството от южните и централни райони. Добре, че морето осигурява прехрана на местните – не ми се мисли в противен случай какво щеше да се случи.“ Усложнената обстановка се подсилва и от спадането на търсене от Европа на продукти от Тунис, което представлява почти три четвърти от износа на страната.
Междувременно, властите се опитват да тушират влиянието на гражданската война в съседна Либия върху Тунис. Източните части на Тунис и Западна Либия се намират в историческа и икономическа зависимост. Десетилетия наред населението в тези области се е издържало благодарение на връзките между либийските и тунизийските градове, като Западна Либия осигурява работа на огромна част от жителите на Централен Тунис. Именно заради това и властите в Тунис водят „политика на отворените граници“. Населението в тунизийски градове като Бин Гирдан, разположени на север в близост до Триполи, е толкова зависимо от работата си в съседна Либия, че когато Тунис налага визови ограничения на либийци заради избухналата гражданска война, тунизийци в Бин Гирдан и Рас Аждир излизат на протест, за да бъдат вдигнати рестрикциите.
Но днес ситуацията е различна. Новини като тези за убийства насред магистралите в южните части на Тунис стават все по-чести, откакто „Ислямска държава“ пое контрола над либийския град Сирт през 2015 г. Докато вътрешната политика е белязана от разцепление в политическия елит, задачите на силите за сигурност по размирната граница с Либия стават все по-сложни. Ситуацията се изостря, когато в средата на януари избухват сблъсъци между тунизийската армия и въоръжена група, прекосила границата с Либия при град Дахиба. Заради тези погранични схватки, Великобритания реши да изпрати военни в Тунис, за да се спомогне възпирането на опитите за инфилтрация на гранични селища от страна на „Ислямска държава“ и съюзните им групи.
Питам професор Суиси как вижда Тунис днес. „Преди пет години видях, че моят народ може да излезе и открито да заяви мнението си. Но да изказваш позиция е свързано с отговорност и задължения. Днес трябва да защитим думите, казани тогава“, отговаря ми той, докато политическият дебат по телевизията вече се беше разгорещил. „Ето, карат се. Виждаш. Пет години се караме помежду си, като всеки твърди, че вижда общото бъдеще по-правилно от другия. А докато текат дебати като този, хората от старата власт укрепват позициите си и всичко спечелено може да бъде загубено.“
„Дали ще има нов бунт? Вероятно да. Може да не ни харесва – аз лично съм изморен от това – но младите няма да седят на празни обещания", казва ми местният бизнесмен в Саяда. „Знаеш ли колко момчета заминаха да се бият в разни групировки, заради възможността да издържат семействата си? Хиляди са. Техният радикализъм е следствие на хаоса и грешните решения. Докато не започнем да работим, нищо няма да се промени. Не можем да си позволим апатия. Тепърва ни чака дълъг път.“
Вечерта вече се беше спуснала над Саяда. Заради вечерния час улиците на града бяха опустели. Докато в стаята се обсъждаше политическият дебат по националната телевизия, който беше пред своя край, лента с извънредни новини съобщи на зрителите, че е имало поредно нападение в граничната зона между Тунис и Либия. На следващия ден бяха насрочени протести в столицата Тунис. Знаме на демонстрантите се беше превърнало лицето на 28-годишния Рида Яхиауи, който броени дни по-рано загина на електростълб в Касрин като протест срещу безработицата в страната.
Месец и половина по-късно ситуацията в Тунис подсказва, че скоро кризата няма да свърши. Макар и с по-малко рестрикции от страна на местните власти, сянката на войната в Либия и влошената икономическа обстановка кара мнозина да се чувстват притиснати. В такава атмосфера пламъците на нов бунт лесно могат да бъдат възпламенени отново. Разликата отпреди пет години е, че днешните протести се случват на фона на засилена терористична заплаха, хаос в съседна Либия и разочарование от невъзможността старият елит да бъде отстранен от живота на страната. Обещанията на Запада и конкретно на Европейския съюз за помощ звучат несигурно, докато продължава да липсва работеща политика за справяне с дълбоките проблеми в района, останали след десетилетия лошо управление - като безработицата и социалното разделение.
