Новината, че в холандска клиника са помогнали на 17-годишно момиче да умре се оказа неистинска. Но въпросът дали обществото трябва да помага на хората да прекъснат собствения си живот остава отворен.
Преди дни почина 17-годишната Ноа Потховен. В ранна детска възраст тя е била подложена на сексуално насилие. В продължение на няколко години Ноа се е борила с тежка психическа травма, страдала е от депресия и хранително разстройство, и накрая не ѝ останали сили. Новината за смъртта ѝ предизвика буря от реакции по целия свят, защото първоначално бе съобщено, че за да умре ѝ е било помогнато в клиника в Холандия, където е разрешена евтаназията на деца над 12-годишна възраст, ако родителите не са против.
Това се оказа неистина: Ноа действително се е обърнала с такава молба в клиниката, но ѝ е било отказано. Тя умира в дома си, след като престава да се храни и да пие вода. След съвет с лекарите родителите ѝ решават да не се намесват. Макар и различен от първоначалната информация случаят отново привлече вниманието към проблема за евтаназията: трябва ли тя да бъде законна и ако да, за кого и при какви обстоятелства?
Много борци за правата на човека сам да реши дали да живее или да умре припомнят мъчителните физически заболявания: тежки форми на рак, хронични болки, други незлечими недъзи. Те говорят за възрастни хора, които са в последния етап от живота си. Но и това не е всичко. Вече съществува възможност да се самоубиеш в специални клиники, ако страдаш от психическо заболявания.
През 2018 година холандски лекари помогнаха на 29-годишната Аурелия Брауверс, като ѝ предоставиха отрова. Тя се намирала в дълбока депресия, диагностицирана е с гранично разстройство на личността и не виждала никакво бъдеще за себе си. Така започва своята статия журналистката Джосефин Холмстрьом за шведското издание Svenska Dagbladet. Ето нейният разказ от първо лице:
"Тази тема ми е близка поради лични причини. Когато бях тийнейджър имах анорексия, от малка се борех с обсесивно-компулсивно разстройство. В най-черните моменти понякога ми се струваше, че смъртта е изход. Има много жизнерадостни хора, които са преживели подобни тежки времена: психологът Кристер Олсон осем години е живял в дълбока депресия, която описва в книгата си "Пътят назад". В най-лошите моменти той "без колебание е бил готов да умре", както сам разказва в свое интервю за в. Dagen. Много хора с психични разстройства виждат себе си в неговите описания. По думите на Ан Хеберлайн човек не иска да умре, а просто не му се живее.
Никога не съм планирала самоубийство сериозно, но имах периоди, когато животът ми се струваше непоносим. Срещах се с много млади хора, които се лекуват в болница заради суицидни мисли. Ако обществото и лекарите започнат да се отнасят към евтаназията като към приемлива алтернатива, желанието на тези пациенти да умрат внезапно ще стане по-легитимно и по-лесно изпълнимо. Мен ме плаши обществото, в което самоубийството може да стане нормално.
Друг проблем на евтаназията е как отношението към нея ще се отрази на представата за ценността на човешкия живот. През 2008 година в швейцарска клиника, където помагат на хората да се самоубият, почина 23-годишен англичанин. След нещастен случай той се парализира и никога повече не би могъл да играе ръгби. За него тялото му се превръща в затвор и той сметнал, че животът му е приключил. Родителите подкрепили радикалното му решение и заедно с него заминали за Швейцария.
Асоциацията на хора с гръбначни травми реагира с възмущение на решението на лекарите. Нима травмата може да бъде основание за одобрение за евтаназия? Няма ли друг смисъл в живота освен спорта? От моя гледна точка в дадения случай към човека са се отнесли така, както се отнасят онези, които смятат, че трябва да се направи аборт, ако при детето е открит Синдром на Даун. Тук се проявява приетото в обществото презрение към слабия.
Какво трябва да се случи с тези хора с увреждания, които не получават помощ от социалните работници? Трябва ли да им предложим, одобрена от държавата възможност за самоубийство, след като вече не могат да излязат от дома си и да живеят нормално? Не, светът, в който евтаназията е една от алтернативите не е хуманен свят. Това е свят, в който ние не сме се справили със задачата да се грижим за страдащите."
