Представяме ви втората част от мнението на руския журналист Леонид Бершидски изказано пред американското издание „Блумбърг относно сериала "Чернобил" . В първата част той разкри позитивите подобен сериал да бъде направен в Русия или друга страна от съветския блок. Във втората ще ви разкрием мнението му за конкретните неточности в сериала.
Недостатъците на сериала, свързани с достоверността, едва ли ще бъдат забелязани от западните зрители, но и от по-младите поколения граждани в постсъветските страни. Продуцентите са положили сериозни усилия да пресъздадат материалната култура на късния съветски период, макар често всичко да изглежда така, сякаш вещите са намерени на битпазар.
Някои пропуски вероятно е било невъзможно да се избегнат, дори и създателите да са знаели за тях – например, съвременна пластмасова дограма в стари съветски сгради. Има немалко такива грешки. Например Чернобил е твърде далеч от Москва, за да се стигне с хеликоптер, така че всъщност правителствената комисия, изпратена там скоро след инцидента, е летяла до Киев със самолет, а след това стига до мястото с кола.
Освен това Борис Шчербина, заместник-председател на Министерския съвет на СССР, не би могъл и да си помисли да заплаши проф. Валери Легасов, почетен член на Съветската академия на науките, че ще го изхвърли от хеликоптера – в края на краищата, това се случва през 1986 г., а не през 1936 година.
Легасов, превърнал се в едно от главните действащи лица в сериала, действително се самоубива две години след аварията в Чернобил, след като е записал събитията в спомените си. Обаче, като учен от най-високо ниво, той изобщо не живее в разрушен апартамент с килим на стената, характерен за онези времена: това не е било неговото ниво. И котката не е била единственият му спътник: докато бил болен, след многобройните пътувания до атомната електроцентрала в Чернобил, за него се грижели съпругата и дъщеря му.
„Знам със сигурност – пише Бершидски, – че руските миньори никога не пият водка преди да са измили въглищния прах от ръцете си. И в края на 80-те години на миналия век не е било необходимо войници с автомати да държат миньорите под контрол, докато министърът се обръща към тях. И войниците във филма държат оръжията по американски – с приклада под мишница, а не по съветския начин, през гърдите.”
През 1986 г. в Съветския съюз хората вече не се наричат „другарю” — освен на партийни събрания. Картината на Репин, изобразяваща Иван Грозни, внезапно осъзнал, че току-що е убил сина си, никога не е висяла в Кремъл. В някои епизоди униформите са от други периоди.
Всички тези неточности – както значителни, така и незначителни, намаляват сериозността на поредицата в очите на зрителите, които имат роднини или близки приятели, пострадали в резултат на бедствието. (Бившият пастрок на автора е един от онези 600 000, наричани „ликвидатори” на последствията от инцидента, пише той.) Тези неточности служат като един вид филтър, напомнящ, че в края на краищата това е американски телевизионен сериал, а не документален филм, и че всички показани в него ужасни събития – са художествена фикция.
Но въпреки този филтър, основните идеи на сериала звучат ясно и силно. Първо, хората често просто не са готови за мащаба на такива бедствия като инцидента в атомната електроцентрала в Чернобил: те се объркват и се опитват да се убедят, че светът около тях изобщо не се разпада. Това важи и за онези, които са били непосредствено на мястото на инцидента, и за големите началници, които в крайна сметка носят цялата отговорност за случилото се. Има ситуации, при които експертите трябва да бъдат извикани веднага, за да вземат бързи решения, без да се мисли за политическата изгода и традиционната командна верига. Никакъв героизъм и фатализъм, показани в сериала доста убедително, не могат да заменят експертните знания.
Разбира се, опитите за скриване на информация и преминаването в отбрана в такива ситуации са чудовищни престъпления: Съветският съюз информира света за факта на катастрофата в Чернобил два дни след взрива, а лидерът на комунистическата партия Михаил Горбачов съобщи това в страната 18 дни по-късно. По това време жителите на по-голямата част от района около атомната електроцентрала бяха евакуирани, но на 1 май се проведоха демонстрации в съседни градове, въпреки че бе опасно за хората да бъдат на улицата. Когато Горбачов говореше открито за катастрофата, той основно критикуваше западните съобщения, според които Съветският съюз е виновен за трагедията. Такива съобщения пак щеше да има, но биха били по-точни, ако Съветският съюз не се бе опитал да прикрие мащаба на щетите.
