В "Изкуството на войната" китайският военен стратег Сун Дзъ учи: "Ако не познавате нито врага, нито себе си, ще загубите всяка битка." Повече от две хиляди години тази мъдрост не е загубила своята актуалност.
Явно не познаваме съперниците си, пише Уил Барденверпер за Responsible Statecraft, анализирайки военната стратегия на САЩ. "През последните години многократно се оказваме в пълно объркване: след навлизането на руските войски в Украйна, след светкавичния крах на афганистанското правителство, (което подкрепяхме две десетилетия), след неотдавнашните атаки на Хамас, които разтърсиха целия Близък изток", допълва той. Публикуваме пълния му анализ по темата:
Големият въпрос е дали и кога Китай ще успее да премине от методично прищипване на азиатските гранични зони към голямо захапване на Тайван. Още: Глас от САЩ: В наш интерес е да подкрепяме Израел, а не Украйна
"Не познаваме себе си"
Може би още по-тревожното и непростимото е, че не познаваме себе си. Светът става все по-нестабилен, а пропастта между политиците във Вашингтон и американското общество е направо плашеща. Изтъкнати експерти по национална сигурност от двете страни се споразумяха за максимално активен подход към конфликтите в Украйна и Ивицата Газа и настояват за все по-конфронтационна позиция спрямо Китай. Вместо това обаче американската общественост е съсредоточена върху непосредствените проблеми: как да плаща сметките, как да отглежда деца и как да преодолее етническите разделения.
Пропастта между реторика и реалност е потресаваща. От една страна, Вашингтон се ангажира да помогне на Украйна да си върне всички загубени територии, както и да осигури „пълното унищожение“ на Хамас и надеждната защита на Тайван. От друга страна, американското общество е или напълно откъснато от тези проблеми, или дълбоко разделено, предлагането на оръжия за продан намалява, все по-малко хора искат да служат в армията, недостигът от войници се задълбочава, а икономиката е нестабилна.
Междувременно линиите на разлом между „червено“ и „синьо“ (партийните цветове на Републиканската и Демократическата партия. – бел. прев.) все още минават из цялата страна. Можем ли да се обединим за война? Труден отговор. Например ако руски парашутисти кацнат в Колорадо, както в култовия филм от 1984 г. „Червена зора”, изобщо не съм уверен, че ще се обединим и ще отблъснем екзистенциалната заплаха от чужда инвазия.
Убеден ли съм, че в тази токсична политическа атмосфера момчета от ферми от Канзас, складови работници от Rust Belt и студенти ще изтичат до наборните комисии, за да помогнат на Тайван да отблъсне китайска инвазия? Или да се отправите към Близкия изток, за да се хвърлите стремглаво в неразрешим конфликт, датиращ от поне 75 години? Не съм убеден. Още: От Украйна до Ивицата Газа - светът никога няма да е същият
Също така си струва да се запитаме дали Америка ще има смелостта да понесе жертви в предстоящата война на големите сили, която почти сигурно ще засенчи 7057-те американски войници, загинали в битка след 11 септември. Русия продължава да се бие в Украйна, въпреки че общите загуби от двете страни се оценяват на над 100 000. И можем ли твърдо да разчитаме, че Китай ще бъде поне толкова толерантен към загубите, пише Responsible Statecraft.
Въпреки тези страхове служителите по националната сигурност и светилата на външната политика продължават напред със стратегия, която може да изисква разполагането на американски войски на три театъра на бойни действия едновременно (дори и под официалния претекст за „сдържане“).
Макар че принципът на възпиране е теоретично стабилен, опасността се крие във вярата, че появата на превъзходство на хартия веднъж завинаги ще елиминира необходимостта от сериозна битка. Ние не вземаме предвид, че всяка власт трябва да бъде подкрепена от желание и способност да отговаряш за думите си. Това от своя страна ни връща към Сун Дзъ. Можем ли сами да си отговорим уверено на този въпрос? И замисляли ли сме се сериозно върху това?.
Има ли изобщо стратегия?
Човек има чувството, че нашата стратегия (ако я считаме за такава) е разработена във вакуум, без изобщо да се интересуваме от такива „дреболии“ като кой точно ще се бие и какво да правим с националния боен дух. Отчасти това е дълга традиция, която ние неизбежно продължаваме от дните на министъра на отбраната Робърт Макнамара и неговите „чудеса“ от ерата на Виетнам. Ние гледаме на всеки конфликт като на чисто технократско предприятие, където победата или поражението до голяма степен зависи от количеството, качеството и сложността на скъпите оръжия. Още: Ще може ли чичо Сам да се адаптира към войните на новото време?
Но както ни показа нашият горчив опит във Виетнам и Афганистан, колективната воля и решителност също са важни. И то доста значително. Не трябва да надценяваме (да не говорим за пренебрегване) възможностите си. Живи хора още се бият. И досега не са положени усилия да се спечели подкрепата на американската общественост.
Трябва сериозно да се запитаме: Колко млади американци биха оставили доброволно спортната чанта, биха взели щурмова пушка M4 и се отправили към една от онези далечни войни?
На първо място, трябва да признаем, че това няма да са конфликти, които могат да бъдат решени чрез включване на едни и същи хора от доброволческите сили, които вече сме разполагали безброй пъти през последните десетилетия, включително в „глобалната война срещу тероризма“. Напротив, почти невъзможно е да си представим сценарий, при който нашето средство за възпиране ще се окаже надеждно и ще спечелим световна война без военна служба.
Въпреки че наборната армия ярко напомня за Виетнам, може би е време да си припомним положителните й страни в контекста на днешния раздор между обикновените граждани, от една страна, и армията и правителството, от друга.
На най-елементарно ниво наборната военна служба ще помогне за решаването на недостига на кадри, пред който сме изправени. Знам, че командването се опасява, че професионализмът на нашите сили ще пострада от набора. Но постоянното намаляване на изискванията и стимулите в опит да се привлекат впечатлителни студенти вече се отрази пагубно на бойната готовност.
Освен това призивът ще служи като мощна обединяваща сила за млади хора от различни раси и вярвания от цялата страна. Всеобщата военна служба ще спомогне за обединяването на поколение, което дълги години е преживявало само катастрофални разделения. Още: САЩ на тръни заради Украйна: Войната отива на пат, какво да се прави?
И поради личното участие на американците, политиците ще трябва да се откажат от изтърканата, шаблонна реторика. Те ще трябва или искрено да убедят американците, че това е военно време, или да смекчат агресивните си атаки и да променят подхода си към Украйна, Китай и сега Близкия изток към по-креативен.
И накрая, това ще сигнализира на света, че приемаме националната отбрана сериозно. Нашата представа за страна в упадък, опиянена от популярната култура и не желаеща да прави жертви, ще се разсее от само себе си.
За съжаление изглежда лидерите и експертите, които се застъпват за милитаристична външна политика, не проявяват ни най-малък интерес към наборна армия. Показателно е, че от Капитолийския хълм идват само арогантни обещания за използване на сила срещу противници от средите на великите сили - с пълно нежелание да се обсъждат неизбежните национални жертви в такъв случай.
Ако заключим, че проектът няма да се случи, е време да се справим с колосалната пропаст между реториката на Вашингтон и желанието на американците да се бият - и точно сега, не когато нашите лидери ни убеждават за нова война, може би дори повече катастрофална.
Автор: Уил Барденверпер - служил в Ирак през 2006-2007 г. и е награден с Бронзова звезда и значка на боен пехотинец. Автор на книгата „Затворник на собствения си дворец: Саддам Хюсеин, неговата американска гвардия и останалата неизказана история“. Публикуван в The New York Times, The Washington Post, Newsweek, The Hill и други издания
Превод: Ганчо Каменарск
