Управляващата партия в Полша обяви, че Варшава ще поиска от Германия изплащане на репарации за Втората световна война. Парламентарната комисия назова сумата от 1,3 трилиона евро, което съответства на два или три годишни бюджета на германското федерално правителство, пише Bloomberg в свой анализ по темата.
Следвоенна Германия с готовност се разкая за нацисткото си минало, но Берлин никога не би платил такава сума и поляците добре знаят това. Въпросът обаче е друг. Този жест на крайнодясната полска партия "Право и справедливост" говори много за други заболявания, които измъчват Европейския съюз.
Ето примери. Популизмът и национализмът се засилват в някои страни членки, което ще проличи особено ясно по време на предизборната кампания на "Право и справедливост" догодина. Освен това Германия играе много двусмислена и не конструктивна роля в ЕС, въпреки че на теория трябва да е лидер в него, но или не може, или не иска. Произтичащото напрежение подкопава причината за съществуването на ЕС, което е вътрешно помирение, а това позволява на държавите-членки да се изправят съвместно срещу външни заплахи като автократична Русия.
Няма смисъл да се спори за размера на репарациите от 1,3 трлн. „Реалната“ сума, измерена в човешки страдания и материални щети, би била неизчислимо по-висока.
И тук започват проблемите, както ги вижда Берлин, а и всяка друга столица, по заповед или в името, на която някъде са извършени нечовешки престъпления. Ако започнете да изплащате обезщетения на потомците на жертвите, къде и кога трябва да спрете?
Официалният отговор на Берлин на исканията за репарации (такива постоянно изисква и Гърция), за съжаление, е от формален и чисто юридически характер. След Втората световна война Западна Германия плаща компенсации на Израел, Югославия и други страни. Източна Германия възстановява големи суми на по-големия си комунистически брат, Съветския съюз, който от своя страна трябваше да прехвърли част от тази сума на по-малкия си брат, комунистическа Полша.
Следователно по време на Студената война германците вярваха, че претенциите на други народи или са удовлетворени, или чакат окончателното си удовлетворение чрез споразумение между Съюзническите сили. Всичко приключи през 1990 г. с Договора за окончателно уреждане на спора с Германия, сключен от двете Германии, Съветския съюз, САЩ, Великобритания и Франция.
Оттогава германците твърдят - и германският канцлер Олаф Шолц потвърди отново пред поляците - че всички дългове са уредени. Гърците се шегуват с това: преди обединението германците казаха, че е твърде рано за преговори, а след това, че вече е твърде късно.
Но ако затънете в тази дребнавост и казуистика, казват германците, се губи смисълът и духът на европейската интеграция. Това трябваше да бъде „мирен проект“, идеалистичен скок към помирение, а олицетворението му щеше да бъде сближаването на Германия и Франция, които от врагове се превърнаха в приятели, а Европа в крайна сметка щеше да стане едно семейство.
Полша, подобно на други страни зад желязната завеса, се присъедини към ЕС късно. А тя имаше други мотиви да влезе. Варшава бързаше да напусне руската орбита и да влезе в орбитата на Запада. Но вместо да трансформира националната си идентичност в нова европейска идентичност, тя реши да се ангажира с изграждането на нация - в края на краищата в продължение на векове тя беше разчленена, завладяна и измъчвана от народи, които говореха немски или руски, а понякога и двете.
В същото време ЕС беше ангажиран в многогодишен дебат за нова версия на стария „германски въпрос“. Постоянен проблем е, че в средата на Европа Германия е или твърде слаба (както през 17-ти или началото на 19-ти век), или твърде силна (както в края на 19-ти и началото на 20-ти век), за да балансира системата от континентални държави. В сегашния си вариант проблемът е, че Германия е твърде малка, за да бъде лидер, но твърде голяма, за да бъде последовател.
ЕС, чиито основополагащи институции бяха изградени върху пепелта от агресивната война на Германия, беше оформен така, че нито един член, и особено Германия, да не може да доминира над останалите. В същото време този клуб, състоящ се от 27 члена и с опашка от желаещи, е разпокъсан и неработещ. Има нужда от лидер и най-очевидният кандидат е най-голямата държава.
В Германия тази дилема предизвика дълъг дебат за хегемонията. Повечето германци все още не са се възстановили от нацисткото минало на страната си и не искат тя да бъде лидер. Също така не е добре, че тази дума се превежда на немски като "фюрер". Германците често цитират писателя Томас Ман, който се страхуваше от „германска Европа“, но мечтаеше за „европейска Германия“. Но когато започнаха финансовата, миграционната и други кризи, германците също осъзнаха, че ЕС може да функционира само ако Германия поеме инициативата.
Другите европейци също са противоречиви. Не искат да слушат немски нотации. Атина и Мадрид не искат Берлин да ги учи как да пестят пари. Варшава и Будапеща отхвърлят съветите да поддържат върховенството на закона. А Париж и Рим не искат да слушат немско морализаторство за каквото и да било. В Брюксел германците често са смятани за лицемери без чувство за хумор. Това било най-лошата комбинация от човешки качества. Една от първите страни, заедно с Франция, които нарушиха прехвалените фискални правила на ЕС, беше Германия през 2005 г., въпреки че самата тя изготви правилата.
Но повечето европейци също разбират необходимостта от помирение с Германия и признаването на нейното лидерство. "Вероятно ще стана първият външен министър на Полша в историята, който ще каже това", пошегува се Радослав Сикорски през 2011 г., когато беше ръководител на полската дипломация, "но е необходимо да кажа това. Страхувам се по-малко от германската сила, отколкото от германското бездействие.” Но след това добави: "Ако ни включите в процеса на вземане на решения, Полша ще ви подкрепи."
Откакто тези думи на Сикорски бяха чути, ситуацията всъщност само се влоши. През 2015 г. Полша, по примера на Унгария, избра популисти и националисти, които все още са на власт. Стъпка по стъпка партията "Право и справедливост" отслаби независимостта на съдебната система, ограничи свободата на печата и правата на ЛГБТ хората, като същевременно се караше на Брюксел и историческите врагове на Полша - германците на запад и руснаците на изток.
В предишни кампании „Право и справедливост“ размахваше плашилото на мюсюлманската миграция, плашеше поляците с хомосексуалисти и трансджендъри, брюкселски технократи и други въображаеми противници на Полша, за които се твърди, че са обсебени от идеята да подкопаят полско-католическите традиции и морални принципи. За да спечелят изборите догодина, управляващите решиха да пуснат отново ужасяващата история за гнусните германци.
Лидерът на партията Ярослав Качински говори за "германско-руските планове за установяване на власт над Европа" и че ЕС се превръща в "Четвърти германски райх". Той очерня опозицията, като казва, че те искат да превърнат Полша в "придатък на Германия". Сякаш опровергавайки думите на Сикорски от 2011 г., настоящият полски външен министър Збигнев Рау наскоро каза, че „ЕС не се нуждае от германско лидерство, а от германска сдържаност“.
Германците от своя страна оправдават стереотипите, които са се развили за тях, като правят това главно чрез невнимание. Пренебрегвайки исканията на Сикорски, те не включват поляци, балтийци и други в процеса на вземане на решения.
Най-лошият пример за такова пренебрежение беше газопроводът „Северен поток 2“, който беше положен по дъното на Балтийско море от Русия до Германия. Тръбата беше положена до Северен поток 1 и трябваше да пренася евтин руски газ, за да помогне на Берлин с енергийния преход. Германците бяха сигурни, че правенето на повече бизнес с руския президент Владимир Путин ще го направи по-кротък и покорен.
За разлика от тях, поляци и други източноевропейци (включително украинци) видяха и двата Северни потока като геополитически схеми на Путин, който искаше да направи излишни свързващите тръбопроводи през техните страни, за да изнудва европейците или да ги лиши от доставки по свое усмотрение. Освен това целият този проект изглеждаше като поредната отделна сделка между Русия и Германия, сключена през техните глави. Историята ги е научила да се страхуват от подобни сделки.
Тази година, когато Путин въоръжи руския енергиен износ, светът разбра кой е прав (поляците) и кой греши (германците) в този спор. Не знам нито един германски политик, който открито да се извини за строежа на тръбопроводи пред Варшава, Рига, Талин, Вилнюс или Киев или за цялото угаждане на руските капризи, съпровождащо строежа.
Тези източноевропейски страни, които историкът Тимъти Снайдер нарича "окървавените земи", сега са на фронтовата линия, отблъсквайки нападението на Путин срещу Украйна. Тази четворка на ЕС и НАТО сега ръководи западния Алианс, разобличавайки лъжите на Путин и давайки пример за смелост и готовност за съпротива.
Берлин от своя страна просто следва източните си партньори от ЕС. Решението му дойде късно и дори това се оказа крехко. Ръководството на Германия като държава и Шолц като канцлер изглежда различно.
В тази история има две трагедии. Първата е, че Качински, „Право и справедливост” и подобни популисти от други страни си играят с огъня. Те опорочават европейските идеали за помирение и разрушават мечтите за силата на единството. Вместо да искат репарации за действията на Хитлер по време на Втората световна война и да провокират недоволство, те трябва да се обединят с всички свои европейски приятели, за да победят Путин.
Втората трагедия е, че германците не са по-мъдри от тях. Томас Ман сигурно се преобръща в гроба. Европа не е станала германска и никой не иска това. Но Германия не е по-близо до това да стане истинска Европа.
Германия никога повече няма да бъде заплаха за Европа, както беше преди. Сега тази роля играе Русия. Но това едва ли може да се нарече висок стандарт. Не само на поляците, но и на всички европейци трябва да им бъде простено чувството, че не могат да живеят с германците, но не могат и без тях.
Превод: Ганчо Каменарски
