Генерал Ратко Младич - най-кървавият военен диктатор, стъпвал на европейска почва от Третия райх насам - ще умре в затвора. Всеки друг изход от присъдата в Хага би бил абсурден.
Майките на над 8000-те мъже и момчета, убити в Сребреница в рамките на пет дни през лятото на 1995 г., имат пълното право да се радват на присъдата за доживотен затвор, както и за геноцид – единствената правна норма, с която подобно престъпление може да бъде правилно оценено.
Но независимо от цялата радост на адвокати и организации за защита на човешките права, тъмен облак е надвиснал над мнозинството от хора, които са преживели урагана от насилие на Младич, белязал живота им и хвърлил покривало върху спомена за тези, които са убити или все още са „в неизвестност“.
Свидетелствах срещу Младич, както и срещу неговия политически съратник Радован Караджич и седмина други обвиняеми в Хага. Основно предоставях доказателства за мрежата от концентрационни лагери, които показах в този вестник (The Guardian – бел. ред.) през 1992 г., заедно с екип на (британската телевизионна мрежа – бел. ред) ITN, и поредицата от масови убийства, етнически прочиствания, изнасилвания и унищожения, които продължаваха три кървави години.
Днес прекарах известно време на телефона, разговаряйки с оцелели. Освен тези, които са загубили близък в Сребреница, никой не сподели радостта от присъдата на Младич.
Срещу него бяха повдигнати две обвинения в геноцид – едно за Сребреница и друго за случилото се в т. нар. общини в Босна. Там през годините са извършени масови зверства от войски под директното командване на Младич, докато международната общност се колебаеше как да реагира. Самият трибунал в Хага беше колкото опит да се наложи международно правосъдие, толкова и опит да се компенсират угризенията заради тази неспособност за действие.
Погромите на Ратко Младич включваха още масови убийства, мъчения, глад и изнасилвания в лагерите в Омарска, Търнополе и Керетем в Северозападна Босна. На изток във Вишеград цивилни, включително бебета, бяха вкарвани живи в сгради за кремация или изправяни на мостове, за да бъдат разстреляни или нарязвани на парчета и хвърляни в река Дрина. В допълнение на това са и мащабните разрушения на безбройни градове и села, прочистванията от всички не-сърби чрез смърт или депортиране, разрушаването на джамии и католически църкви, събирането на жени и момичета в лагери, където са насилвани по цели нощи. И така нататък.
Но очевидно нищо от това не е геноцид. Младич беше оправдан по това обвинение, което повдига въпроса – ако това не е геноцид, то тогава какво е?
Сред тези, които бяха в Хага, за да чуят присъдата, беше и Келима Даутович, която оцелява в лагера в Търнополе. Нейният съпруг е хвърлен в този при Омарска, а самата тя губи голяма част от семейството и съседите си по време на разрушаването на родния й град Козарач през 1992 г. „Толкова е разочароващо, но и не особено изненадващо“, казва тя. „Може би не са искали да го нарекат геноцид, защото се случи пред очите на международната общност, която беше там и се очакваше да ни защити. Както и да е, надявам се историците да си свършат по-добре работата, отколкото съдиите“, допълва Даутович.
Сред другите по-възмутителни фарсове в дългата история на Трибунала е хвърлянето в затвора през 2015 г. на една от неговите някогашни високопоставени служителки – Флорънс Хартман заради неин журналистически материал за Сребреница, в който включва препратки към материал, достъпът до който е забранен от съда. Хартман, която от килията си е можела да вижда как Младич прави ежедневните си упражнения, посочва днес, че „никой геноцид в историята не се е случил в рамките на само пет дни през лятото. Геноцидът е процес“.
По думите й, за разлика от други присъди, при тази ролята на Сърбия е изцяло игнорирана. „Присъдата лиши геноцида от неговата идеология, история и исторически контекст“, казва Хартман.
Добра забележка. Human Rights Watch се зарадва на факта, че присъдата изпраща „послание до хората с власт по света, които извършват брутални жестокости, било то в Мианмар, Северна Корея или Сирия“, на фона на започналите приготовления за разследване на военните престъпления в Сирия.
Но кой точно ще бъде изправен пред правосъдието?
Младич е военноначалник и по-добре да бъде в затвора, отколкото на свобода. Но както правилно попита архиепископ Дезмънд Туту – къде беше Тони Блеър, когато ставаше въпрос за справедливост за Ирак, където могат да се добавят още имената на Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд и други? И в Сирия ли правосъдието ще бъде по подобен начин „ограничено“, за да не включва Асад и Путин, и всеки в режима на нашите съюзници от Саудитска Арабия, които въоръжават „Ислямска държава“ и бомбардират Йемен? Дали бившата любимка на световното правозащитно движение Аун Сан Су Чи трябва да очаква да й бъдат повдигнати обвинения?
Задачата на Трибунала в Хага е отчасти свързана с правосъдието, но също така и с „насърчаването на помирението“ на Балканите. Е, такова няма.
Младич до голяма степен получи това, което искаше – автономна област на босненските сърби, от която почти всички не-сърби бяха изгонени през 1995 г. и където само няколкото най-смели се завърнаха. Той е обожаван, неговият портрет краси стените на барове и офис сгради в Босна и Сърбия, името му се скандира по време на футболни мачове.
Дори и главният прокурор на Трибунала в Хага - Серж Брамерц - призна, че „конфликтите и жестокостите могат да придобият своя собствена логика“. Междурелигиозното напрежение в Босна е по-голямо от когато и да е било след войната, всички страни са се установили в комфортната си зона на взаимна омраза, която съвсем случайно е финансово изгодна за политическата класа начело. Без съмнение Младич е ужасен човек, но той ще може да започне да излежава присъдата си със задоволството на човек, изпълнил до голяма степен мисията си.
Материалът е на журналиста Ед Вулиами и е публикуван в британския вестник The Guardian, цитиран от БГНЕС
Снимки: Getty images/Guliver
