Миналият месец Държавният департамент на САЩ заяви, че добавя Таджикистан към списъка с брутални нарушители на религиозни свободи, определени като "държави с особено значение". Репресиите в тази страна взеха нов обрат миналата година, когато властите забраниха движението Ислямска партия за възраждане на Таджикистан, арестувайки стотици активисти, видни политически дейци и учени, противопоставящи се на режима. Мнозина от тях бяха измъчвани по обвинение за съпричастност към ислямисткото движение. В този списък през 2014 година беше добавен Туркменистан, а Узбекистан е включен вече от 10 години. Призракът на "Ислямска държава" е използван от властите за налагане на цензура и репресии.
Репресии "в името на сигурността"
Когато става въпрос за потенциална заплаха от "Ислямска държава" в Централна Азия, никой не може да определи кое е реалност и кое спекулация.
През февруари 2015 година Вътрешната агенция за сигурност на Узбекистан обяви, че е прихванала разговори, според които екстремисти са планирали да извършат терористични атаки в страната. По същото време, Министерството на вътрешните работи на Киргизстан съобщи за 83 случая на хора, опитващи се да вкарат бойци към Сирия. Бойците, завръщащи се от Сирия, не са извършили нападения в Централна Азия и освен тези изявления на власти и служби за сигурност, няма достоверна информация, която да потвърди наличието на клетки на „Ислямска държава“. Но проблемът на Централна Азия…е Централна Азия.
Въпросът как толкова граждани от Централна Азия са се присъединили към джихадистки движения отдавна придоби политически окраски. Според оценки на различни неправителствени организации, около 4000 граждани на централноазиатски държави се сражават в редиците на "Ислямска държава". Тези данни бяха широко разпространени в руски и централноазиатски медии като Интерфакс и казахската Информбюро. Година по-рано, през 2014 година, узбекският президент Ислям Каримов отправи искане за помощ от Владимир Путин за помощ в борбата срещу екстремизма. Малко по-късно, Емомали Рахмон, президентът на Таджикистан, също заговори за заплахата от "Ислямска държава". След излизането на видео от "Ислямска държава" в началото на 2015 година, което показва как казахстанец екзекутира двама мъже, обвинени, че са руски шпиони, властите в Казахстан съобщиха, че ще отделят повече средства за подсигуряването на държавните граници. След средата на 2015 година започна и новата вълна от репресиите в Централна Азия.
Човек не е трудно да се досети защо радикалният ислям може да изглежда привлекателен за жителите в тази част на света. Узбекистан и Туркменистан са управлявани от авторитарни владетели. Киргизстан и Таджикистан са давани за пример за корумпирани и слаби държави. Петгодишната гражданска война в Таджикистан през 1990-те остави 50 000 убити. Опитите за революции в Киргизстан през 2005 и 2010 година, които доведоха до промяна на режима, не успяха да премахнат корумпираната структура в политическата система. През 2010 година, насилие в Южен Киргистан между киргизи и узбеки, причини смъртта на 420 души, предимно узбеки. 80 000 загубиха домовете си. Казахстан има огромни запаси от нефт и газ, но политическата система е автократична, а населението в селските райони на страната е изправено пред ширеща се бедност.
След серия от коли-бомби през 1999 г., които са погубват 16 души и раниха 120 в Ташкент, столицата на Узбекистан, президентът обвини без почти никакви доказателства Ислямското движение на Узбекистан - военизирана ислямистка група, която има за цел да свали правителството на Узбекистан и създаването на халифат в Централна Азия, които пращат бойци в подкрепа на талибаните в Афганистан. Ислам Каримов използва инцидента за елиминиране на политическата опозиция и консолидиране на управлението си. Епизодът се повтаря няколко години по-късно. Когато узбекските сили за сигурност стрелят срещу протестиращи през 2015 година, демонстрантите бяха определени от правителството като симпатизанти на Ислямското движение на Узбекистан и Хизб ут-Тахрир, пан-ислямска сунитска група забранен в Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, като терористична организация. Наблюдатели се опасяват, че Каримов и други лидери в региона ще се възползват от призрака на „Ислямска държава“, за да оправдаят репресии срещу инакомислещите.
"Карабах в Централна Азия"
Защо правителствата в Централна Азия въвеждат подобни рестрикции? Само заради опасността от ислямистка опозиция? И също така – разбират ли външните сили реалните трусове в тези държави?
В днешно време няма нищо по-лесно от това да въведеш репресии в името на борбата срещу тероризма. Но в Централна Азия, проблемите са още по-дълбоки и влияят на цял регион, включително Близкия изток. И както в много други случаи, не говорим просто за влияние на религията върху политически движения. Тук трябва да се вземе предвид и етническият фактор, застрашаващ устоите на държавите в Централна Азия.
Подновеното насилие в сепаратисткия район в Азербайджан, Нагорни Карабах, създаде множество въпроси относно Централна Азия и наследството на съветското управление. Съществуването на етнически ексклави, части от територията на страна, нямаща обща граница с основната ѝ част и обкръжена от чужда територия и провалът на държавите в региона да се споразумеят за границите си, установени след 1990 година, продължава да предизвиква напрежение в Централна Азия. От друга страна, проблемите на националната идентичност сред онези, които са принудени да приемат нещо различно по времето на СССР, когато в действителност се усещат принадлежащи на друг етнос, е един сериозен провал на местните правителства, което тепърва ще събужда нови конфликти.
Никъде в бившето съветско пространство тези проблеми не са по-силни, както в централноазиатските страни. Може да се каже, че именно поради общото им ислямско наследство – не въпреки него – тези конфликти могат да се окажат още по-експлозивни от арменско-азербайджанския сблъсък в Кавказ. Тези потенциални сблъсъци е много вероятно да се подсилят с участници отвън, което ще утежни вътрешната ситуация в тези страни, които ще бъдат неспособни да контролират ситуацията.
Степента и силата на тези проблеми се пренебрегва от регионалните сили и особено от Запада. Немалко наблюдатели на този район предполагат, че тъй като всички държави в региона са мюсюлмански, те няма да се сражават за погранични спорове така, както стана между християнска Армения и мюсюлмански Азербайджан. Ислямското наследство в Централна Азия е важно, но има 3 причини, поради които то едва ли ще е причина да се предотврати появата на такива конфликти.
Първо, националната идентичност е по-силна от ислямската в много случаи. Изследвания на The Jamestown Foundation от 2013 и 2015 показват, че да си узбек или киргиз е по-важно за много хора в тези държави, отколкото нещо друго.
Второ, тези държави са били субект на различно влияние през историята си и са въоръжавани от различни страни. Узбекистан задоволява голяма част от военните си нужди през Запада, докато Киргизстан получава доставки от Русия. По този начин вътрешните разделения, както и националните интереси на всяка от тези държави, са подсилвани или отслабвани – в зависимост от целта – от външни играчи. Някои смятат, че това влияние всъщност дава възможност за предотвратяване на конфликти в региона, но въоръжаването от различни държави може в действителност да предостави на външните сили по-голяма възможност за насърчаване на регионална нестабилност.
Трето, и може би най-важно, е повишаването на ислямисткото политическо влияние. То все още не се признава така открито от партньорите на централноазиатските държави, но е налице не само засилена пропаганда през последната година от страна на ислямистки фракции, но също така има голям брой таджики и узбеки в редиците на всички големи фракции от Афганистан и талибаните, до Сирия и „Ислямска държава“. Тук движението е в две посоки – от Централна Азия към Близкия изток и Афганистан и обратно. Групи, идващи от Афганистан, използват местните етнически спорове в Централна Азия, за да привличат нови членове. Тези уроци бяха научени в Ирак и Сирия, въпреки че рядко досега тези тенденции достигаха до Централна Азия. Но светът е различен от 1990-те и средата на 2000-те. Вече е налице тенденцията узбеки да влизат най-вече в редиците на талибаните, докато таджики се присъединяват към "Ислямска държава". Ако голяма група от узбеки бъде привлечена към една фракция, а киргизи от друга, то в краткосрочен план самите държави могат да бъдат въвлечени в конфликт.
Тези проблеми ще станат по-тревожни вероятно през следващите години. Когато Сталин преначертава границите на Централна Азия през 20-те години на XX век, той включва не само много таджики в Узбекистан и узбеки в Киргизстан и Таджикистан, но с помощта на сила принуждава общностите, разделени в различните нови държави да се идентифицират с нова принадлежност. По този начин узбеките, които живеят в Таджикистан, са длъжни да се регистрират като таджики, а таджиките в Узбекистан, като узбеки.
Сталинисткият и в по-широк план, съветският план, за етническо управление се основава на езика, а не културата – проблем, който се пренебрегва дълго време. Идеята на тези съзнателни размествания и преселения е не само да се премахне съпротивата към Съветите, но и да се наложи идеята за единна нация. Повечето от хората, които стават субект на тази система, са двуезични или владеят повече от два езика, без да се отказват от един за сметка на друг. Но с разпадането на Съветския съюз, много от тези, чиито предци са били принудени да се идентифицират с чуждо гражданство, днес търсят корените си.
Конфликтите, свързани с ексклави, подобно на онези, които се възродиха през последните месеци в Таджикистан и Киргизстан, както и заради неуредени граници, са също традиционен проблем в Централна Азия. Заради етническото измерение на тези сблъсъци, хората са по-чувствителни към националността си – независимо дали произлиза от корените им или е наложена. Видяхме в Нагорни Карабах последствията на лошото разпределение на територии, когато над една общност е налагана нежелана идентичност.
В случая със страните от Централна Азия, както предполага Александър Шустов в своето есе, „Карабах в централноазиатски стил“, публикувано в stoletie.ru, последиците от „подновената етническа принадлежност“, може да са фатални за съществуващите държави, поставяйки под въпрос не само техните граници, но и съществуването им. „Централноазиатският Карабах“ ще бъде по-опасен от онзи в Нагорни Карабах.
