Започвайки "специалната военна операция", Владимир Путин заяви, че нейната цел е "денацификацията" на Украйна. Руската пропаганда вече почти два месеца разказва, че руската армия води бойни действия срещу украинските "националисти" и "нацисти". Доколко в реалността са разпространени националистическите настроения в украинското общество? И какво изобщо е украинският национализъм? Журналистът Константин Скоркин разяснява главните моменти за изданието Медуза.ио*.
Започвайки агресивна война, Владимир Путин нееднократно заяви, че целта му е "денацификацията" на Украйна, която уж се намира под властите на неонацистките сили. Тези думи увенчаха многогодишната информационна кампания на Кремъл срещу Украйна. Тази кампания се изостря след победата на Евромайдана през 2014 година, която прокремълските медии наричат "държавен преврат".
В същото време много независими аналитици, в това число и украински, нееднократно отбелязват, че победата на революцията от 2014 година действително е довела до ръст на националистически настроения в украинското общество и до легитимирането на ултрадесните политици.
Темата за украинския национализъм отдавна е в центъра на информационните войни, тя е обгърната със собствена митология, около която има много спекулации и откровени лъжи. Днес, когато се води война под девиза "денацификация", е много важно да се отдели политическата реалност от пропагандистките твърдения.
Какво е национализъм и с какво се отличава от нацизма и фашизма?
Национализмът възниква в Европа едновременно с формирането на съвременните нации и държави - в епохата на буржоазните революции от XVII—XVIII век. В резултат на тези революции на мястото на съсловно-религиозното общество идва гражданско-светското.
Според британския социолог Бенедикт Андерсън нацията е въображаемо съобщество - т.е. такова, което е основано на ментално сходство на неговите участници, а не на опита от непосредственото им общуване. "Членовете дори на най-малката нация никога няма да познават повечето от своите събратя по нация, да се срещнат с тях или дори да чуят за тях, докато в умовете им живее образът на тяхната общност", пише Андерсън.
Всяка нация, осъзнаваща се чрез общността на езика, културата и традициите, се стреми да се отдели от другите. Това се нарича суверенитет. Върхът на такъв суверенитет е създаването на национална държава. Съответно национализмът е политическа идеология, смятаща нацията за висша форма на обществено единение и първична за създаването на държава.
Съществуват много типологии на национализма, но се отделят две основни - граждански и етнически. Гражданският национализъм е характерен за развитите демократични общества. В тях всеки има право доброволно да определи принадлежността си към една или друга нация и да получи съответното гражданство. Етническият национализъм е характерен за развиващите се общества. Той акцентира на етническия произход и "Наследството на предците". Иначе казано, човек е такъв, какъвто се е родил, независимо от това какъв иска да бъде.
По този начин гражданският национализъм е инклузивен - приветства разширяването и културното обогатяване на нациите за сметка на онези, които искат да се идентифицират с нея. Етническият е ексклузивен и изгражда идеологията си на отхвърлянето на чуждото.
Национализмът не е равен на ксенофобията, но в съвременния политически речник националистически са онези политически сили, които изповядват крайни форми на етнонационализма.
Руската пропаганда често приравнява национализма към фашизма или нацизма, но това са различни понятия.
Фашизмът е идеология на авторитарния милитаристичен ултранационализъм. Той се прилага в корпоративни държави, където ключовите органи на властта се формират от представители на професионални корпорации, строго подбрани от правителството. Нацизмът (или националсоциализмът) е разновидност на фашизма, реализиран в хитлеристка Германия. Тази идеология е построена върху социалния дарвинизъм и предполага, че съществуват висши и нисши раси хора.
През 1995 италианският философ и писател Умберто Еко публикува есето "Вечният фашизъм", в който отделя 14 признака на тази идеология. Много от тях може да бъдат установени в съвременна Русия. Това са: ксенофобията, възприемането на живота като безкрайна война, несъгласието с властите е предателство, елитаризъм и презрение към слабите...
Как е възникнал украинският национализъм?
Украинският национализъм се оформя в средата на XIX век. Тогава земите на сегашна Украйна са разделени между Руската и Австро-Унгарската империя. Според историка Михаил Грушевски прообразът на украинската държавност е Киевската Рус и нейният наследник - Галицко-Волинското княжество. По-нататък тези земи се оказват под властта на други държави - Литва, Полша и Московското царство, а след това - Руската и Австро-Унгарската империя. Т.е. народът на Украйна с векове не е имал собствена държава, съществувайки в състава на други, но при това се е стремил към суверенитет.
Идеолозите на националното възраждане от това време са смятали, че украинската нация в миналото е загубила своята държавност и елит, а националният ѝ дух спи в народа, съхранил езика и основите на културата. Те са считали, че задачата на съзнателната интелигенция е да "събуди народа" и да станат нов национален елит. Подобни настроения са били характерни и за други славянски нации, оказали се под властта на империи: чехи, словаци, южни славяни.
Макар люлката на нацията да се намира на Днепър, центърът на политическото оформление на украинското национално движения става Западна Украйна (в това време Галиция или Галичина), която се е намирала в състава на Австро-Унгария. За това е способствала либералната политическа система на Австро-Унгария и възможността за свободно книгопечатане (в Русия издаването на книги на "малоруско наречие" окончателно е забранено през 1876 година). Освен това в Лвов от украинските губернии на Руската империя са се стичали политически емигранти.
Снимка: Getty Images
В Петербург са се отнасяли негативно към ръста на националното движение на украинците и го разглеждали като "мазепинство", т.е. считали са, че съмишлениците на това движение са последователи на Иван Мазепа - в руската историческа традиция изменник на делото на строителството на Руската империя. Освен това в украинското движение виждали "австрийска интрига", смятайки, че австрийските власти му оказват политическа подкрепа. Затова в края на XIX — началото на XX век руските охранители Михаил Катков, Сергей Щеголев и Василий Шулгин пишат, че украинският език и самата идея за отделна украинска нация са създадени изкуствено.
Първата световна война води до краха на Руската царска и Австро-Унгарската империя. След това са предприети първи опити за създаването на украинската държавност. Това е Украинската народна република и Западно-Украинската народна република. Но те са разгромени от по-могъщите си съседи.
През 1921 година територията на днешна Украйна фактически е разделена между Съветска Русия и Полша. Поражението във войната за независимост на Украйна води до радикализацията на национализма в обществото и през 1929 година се появява Организацията на украинските националисти (ОУН). Тя се придържала към идеология на "интегралния национализъм". Привържениците на това течение са смятали, че интересите на етническата общност са над интересите на личността, те са били ксенофоби и са проповядвали култа на силата. Украинският радикален национализъм е бил по-скоро близък не към класическите фашистки движения в Италия и Германия, а към авторитарните националистически движения на страните от Централна и Югоизточна Европа. Идеологията на ОУН действително се е формирала под голямото влияние на фашизма. От него украинските националисти взимат не само идеите (вяра в нацията като висша ценност, култ към войната и насилието, превъзходството на волята над разума, поклонение пред вожда или националреволюционната партия), но и символите и ритуалите. Но ОУН не споделя идеите за расизма и теорията за избраната нация.
Друга разлика на идеологията на ОУН спрямо фашизма е, че главна цел на украинските националисти е била националноосвободителната борба, а не подчинението на други нации. Освен това украинският национализъм възниква в аграрното общество, докато движенията на Адолф Хитлер и Бенито Мусолини са продукти на урбанизираните общества.
Връзката с фашистка Германия
В края на 30-те и началото на 40-те години на XX век украинските националисти се ориентират към нацистка Германия като основен противник на държавите, разделили украинските земи (СССР и Полша). Те се надявали, че Хитлер ще им помогне да създадат своя държава, както това се случва с Хърватия и Словакия.
Но Германия възприема украинските националисти само като спомагателна сила и на 20 юни 1941 година в Лвов не подкрепя опитите на бандеровците да провъзгласят независимостта на Украйна. В крайна сметка част от ОУН дори е подложена на репресии и минава в нелегалност, но друга част продължава да сътрудничи с окупационната администрация на фашистите.
Най-болезнените точки от украинската история на този период са съучастието на представителите на украинските националисти в Холокоста и организацията на бойците от ОУН в етническите чистки на поляци във Волина.
През 1941 година конгресът на ОУН-бандеровци признава поляците и евреите за враждебни малцинства на територията на бъдещата независима украинска държава. Но в действителност ли украинските националисти са участвали в убийствата на евреите - един от най-спорните и политизирани въпроси в украинската история.
Документални преки указания на ръководството на ОУН за унищожаването на евреите няма. Но авторът на критичната биография на лидера на една от фракциите на ОУН на Бандера Гжегож Росолински-Либе смята, че организацията все пак носи политическа отговорност за масовото насилие срещу евреите по украинските земи. В частност в погрома в Лвов през 1941 година са взели участие отряди на милицията, формирани под егидата на ОУН.
Към събитията във Волиния през 1942–1944 г. довежда отдавнашният междунационален разкол между поляците и украинците. Той се изостря с включването на Волиния в състава на Полша по Рижкия мирен договор от 1921 година. Тогава украинската въстаническа армия (УПА) организира етнически чистки сред поляците. А нелегалната полска военна организация "Армията на Крайов" - ответни възмездни акции. В резултат загиват от 40 до 60 000 поляци и от 10 до 20 000 украинци.
Волиния. Снимка: Getty Images
Тези събития и досега усложняват отношенията на Украйна с Израел и Полша. Особено след като президентът на Украйна Виктор Юшченко посмъртно даде звание "Герой на Украйна" на Степан Бандера през 2010 година. Освен това Юшченко се застъпва и за предоставянето на бойците от УПА на статут на ветерани, но окончателно това решение е прието при Петро Порошенко, който заема поста на президент на Украйна от 2014 до 2019 година. Той провежда и декомунизация.
Петро Порошенко. Снимка: Getty Images
Канадският историк с украински произход Джон-Пол Химка отбелязва, че в Украйна са разпространени два подхода към възприемането на тези събития. Към първия се придържат традиционалистите, а към втория - т.нар. привърженици на обновяването на Украйна. Първите отричат, че украинците са причастни към изтребването на евреи по време на Втората световна война, докато вторите са готови да признаят, че украинците имат роля в описаните трагични събития.
Кой е Степан Бандера и как става главната фигура в антиукраинската пропаганда?
През 1930–1940 година в средите на украинските националисти се появяват няколко души, за които и до днес се спори и чиито образи активно се използват от украинската пропаганда. Главният от тях е лидерът на една от фракциите на ОУН Степан Бандера.
ОУН е основана от ветераните в борбата за независимост на Украйна през 1917-1921 година Евгений Коновалец и Андрей Мелник. И двамата разчитали на подкрепа от страна на Германия. С времето между върхушката на организацията и нелегалните бойци в Полша възниква раздор. Бандера е активен участник в терористичната борба на ОУН срещу полската администрация. За радикалното крило на организацията той е идеалният лидер.
Това крило разчитало на собствените си сили и организирането на партизанска война. През 1940 ОУН окончателно се разпада - по-активната фракция на поддръжниците на Бандера (бандеровци) постепенно стават символ на движението, а през 1942 година формира собствена партизанска армия - Украинска въстаническа армия (УПА).
Първоначално поддръжниците на УПА действат срещу нацистите, а после - след идването на съветската армия в Западна Украйна се борят със съветските войски. Самият Бандера има символична роля в това движение - почти цялата Втора световна война той прекарва в германски затвори и лагери.
През 1941 година германците арестуват Бандера заради подкрепата на Акта за независимост на Украйна и го изпращат в концлагер. Там той се намира в блок с подобрени условия за високопоставени затворници. Освободен е през 1944 г. Германците се опитват да го привлекат да им сътрудничи, но не успяват да се договорят. В следвоенните години Бандера става лидер на антикомунистическата съпротива в Западна Украйна. Дистанционно, от емиграция, той ръководи ожесточена партизанска война срещу съветизацията. Тази борба продължава до 1950 година, когато основните сили на УПА са разбити. През 1959 година в Мюнхен Бандера е убит от агента на КГБ Богдан Сташински.
Фигурата на Бандера в съвременна Украйна е много митологизирана. От реален човек той се превръща в абстрактен еталон на борец за независимост. Този образ в действителност има малко общо с реалния лидер на ОУН.
Положителното отношение към Бандера е характерно за Западна Украйна, като цяло в страната обществото е разделено поравно според проучване от 2018 година. Положително към Бандера са се отнасяли 36% от украинците, а отрицателно - 34%.
От 70-те години на миналия век руската пропаганда рисува образа на Бандера като "убиец, след когото остават само трупове". Този образ се слива с довоенните митове за изкуствеността на украинския език и изобщо всичко украинско. Така се създава съвременният канон на украинофобската пропаганда.
Съвременният украински национализъм - как се е оформил?
Съвременният украински радикален национализъм се ориентира по идеите на ОУН. Той започва да се възражда след разпада на СССР и постигането на независимост на Украйна. Първият логотип на партията напомня на волфзангел, който се е ползвал в символиката на нацистката СС. С развитието си партията става по-малко радикална, а логотипът ѝ е стилизиран тризъбец.
Дълго време партията остава регионален западноукраински проект, но след преименуването през 2004 година започва да се позиционира като общонационална дясна партия. Лидер на "Свобода" е лвовският политик Олег Тягнибок.
"Бандеровският" фланг на украинската политика до неотдавна беше представян и от Конгреса на украинските националисти и структури на ОУН, които в началото на 90-те години идват в Украйна от емиграция. С годините те губят популярност.
Положението на националистическите политически партии в постсъветска Украйна е по-скоро маргинално. Сред депутатите във Върховната рада националисти практически няма. Лидерите на десните не могат да предложат на обществото привлекателен образ на бъдещето, а идеологията им е зациклила на теорията и практиката от 1930–1940 години. Освен това ксенофобията и склонността към насилие се съчетават зле с курса на интеграция към Европа.
Ситуацията се променя след идването на власт на Виктор Янукович през 2010 година - неговата проруска външна политика и свиването на украинизацията във вътрешната политика дават тласък на ръста на популярност на национализма.
Виктор Янукович. Снимка: Getty Images
Именно по време на управлението на Янукович (февруари 2010-а - февруари 2014-а) идва най-големият успех на крайнодесните на изборите. Тогава партия "Свобода" получава 10,4% от гласовете и създава своя фракция във Върховната рада.
Кои са "Азов" и "Десен сектор"? И каква е тежестта им в украинската политика?
Евромайданът през 2014 година води до появата на националистически сили от ново поколение - ориентирани към съвременните ултрадесни движения. В тези сили активно се вливат по-рано аполитичните футболни фенове - именно те стават една от ударните сили на украинската революция в средата на 2010-те. При това важен момент става активното участие в движението на рускоезична младеж от югоизточната част на страната.
Към "родените от революцията" може да се отнесат две ключови фигури на новия украински национализъм (и свързаните с него организации).
Дмитрий Ярош и "Десен сектор". Ярош е родом от Днепропетровска област, активен участник в "бандеровското движение". След началото на сблъсъците с правоохранителите на Майдана основава националистическото движение "Десен сектор". Скоро става символ на целия ултрадесен фланг в Украйна. През 2014 година е избран за депутат, но през 2015 заради разногласия напуска "Десен сектор", сега е съветник на главнокомандващия на въоръжените сили на Украйна.
Андрий Билецки и "Азов". Билецки е от Харков и е бил лидер на утрадясната организация "Патриот на Украйна" с расистки уклон (наричал се е Белия Вожд). Една от целите на "Патриот на Украйна" е борбата с нелегалната миграция. По време на революцията през 2014 година Билецки се намира в затвора с обвинение във въоръжено нападение на младеж на име Сергей Колесник. Амнистиран е след победата на Евромайдана.
След началото на войната в Донбас организира доброволчески батальон "Азов", който взима забележимо участие в боевете за Мариупол през 2014 година и е включен в националната гвардия на Министерството на вътрешните работи. На базата на ветеранския актив на "Азов" Билецки създава партията "Национален корпус", а самият той е депутат през 2014, в края на същата година престава да има отношение към "Азов", но активно използва съпричастността си към създаването му за политически пиар.
Ултрадесните активисти действително са активни участници в Евромайдана и изиграват роля във формирането на доброволчески батальони в Донбас, но не може да се каже, че тяхната идеология е станала популярна в Украйна. Всички ултрадесни обединения губят в парламентарните избори през 2014 и 2019 година.
Отношението към активността на десните в украинското общество не е еднозначно - от една страна, те са възприемани като своеобразна стража за защита на националните интереси, а от друга, тяхната активност често се свежда до погроми и насилие. Известни са случаи на нападания на ултрадесните срещу ромски лагери, гей паради и акции на левите сили, техните антисемитски и расистки прояви.
ДНР праща неопитни мъже на фронтовата линия за пушечно месо
* Meduza или "Медуза" е интернет издание, създадено от бившия главен редактор на Lenta.ru Галина Тимченко през 2014 година. Публикува материали на руски и на английски език. Редакцията е ситуирана в Рига, Латвия. На 23 април 2021 година "Медуза" е включена в списъка с чуждестранни агенти от руското правосъдно министерство. На 2 март 2022 година Роскомнадзор блокира сайта на изданието заради "целенасочено систематично публикуване на информационни материали, съдържащи лъжлива информация, относно същността на специалната военна операция на територията на Украйна..."
