През 50-те и 60-те години на миналия век е било достатъчно група от офицери със средни или ниски рангове, да завземат сградите на телевизията и радиото или да разположат колона от танкове в столицата и да заявят, че са успели да извършат преврат, както стана в не една арабска държава и чиито днешни правителства управляват по един и същи начин от тогава насам. За разлика от западните страни и САЩ, които макар и партньори на Турция, виждат събитията отдалеч, за арабския свят събитията в Истанбул и Анкара причиниха множество дебати, защото всичко ставащо в Турция рано или късно се отразява и в Близкия изток.
И все пак, арабският анализ на опита за преврат е различен. За арабските държави символиката на властта и институциите й носят друг смисъл. В образа на предадения на живо посредством социалните мрежи опит за преврат, арабското общество вижда множество проблеми и несъвършенства в собствения си двор.
Да погледнем защо
На 15 юли в Турция, унижени и застрашени от политиките на президента Реджеп Ердоган, фракция от войници, полиция, членове на съдебната система и други институции, опита подобен преврат. Няколко хиляди войници завзеха щаба на армията, телевизията, радиото и обществените площади в няколко града, включително Анкара и Истанбул, и обявиха държавен преврат. Те комуникираха в криптирана WhatsApp група, носеща името „Yurtta sulh“ – вдъхновена от думите на Ататюрк от 1931 г.: „Yurtta sulh, cihanda sulh“ (Мир у дома, мир по света.)
Въпреки това, превратът не беше успешен
Изявлението, което превратаджиите направиха, имаше за цел да обясни, че техните действия са в името на демокрацията, човешките права и светските основи на турската република. Думите им много приличат на онези, изречени от офицерите взели властта в арабските държави в средата на 20 век, обявявайки се срещу корупцията и измяната на политическия елит. За мнозина араби това е било време на просперитет, въпреки че се установяват репресивни и затворени режими от Алжир до Ирак. За турците, обаче, събитията от 15 срещу 16 юли носят друга символика, свързана най-вече с репресиите на военните от 1980-те и 1990-те, когато арестуваните са над 500 000 души.
Турското общество игнорира изявлението на превратаджиите и не обърна внимание на думите на войниците. За мнозина единственият въпрос, който стоеше пред тях е, че армията опитва преврат срещу избрано правителство. Турците, хора с дълга история, свързана с военни преврати и военно управление, имат горчиви спомени от близкото минало. В политическата култура на Турция, военните преврати – независимо от техните лозунги и заявления – се разглеждат като нападение срещу волята на народа и правото му да избира управниците си.
Наличието на военна хунта говори за наличието на лоши времена за една държава. За да има бунт на войници, съвсем ясно означава, че има голямо несъгласие с водените политики и най-вече заличаване на авторитета на правителството, разглеждано като предателско и опасно за държавата. И все пак, заради миналото, никой в Истанбул или Анкара не поиска да поема рискове срещу обещания, дадени в изявления по току-що завзетата централа на националната телевизия. Турските опозиционни партии, начело с Републиканската народна партия, меко казано не харесват сегашното управление на Турция и вярват, че вътрешните и външни политики на Анкара са лоши за държавата. Въпреки това, опозицията застана срещу опита за преврат. Защитиха демократичната система, не защото обичат президента Ердоган, а защото знаят, че военното управление е заплаха за гражданския политически живот. Предпочитат да изчакат до следващите избори, отколкото да позволят на армията да елиминира политическите им опоненти.
Точно обратното на това, което направиха опозиционните парти в Египет през 2013 г., например. Египетската опозиция е твърде склонна да преговаря със стария режим и позволи на армията да извърши преврат през 2013 г., за да прочисти опонентите си. В резултат, над 1500 цивилни загубиха живота си.
Политическата култура на турското общество е точно противоположна на мисленето на арабските страни, претърпели бунтове от 2011 г. насам. Не само това, в Турция има съвсем различно виждане относно държавата. В действителност, турските политически сили и обществото правят разлика между системата на управление и неговите политически и граждански принципи и основи, независимо от съперничеството, което имат.
През последното десетилетие турската армия извървя дълъг път в това да изостави политическите си амбиции и да се фокусира върху професионалния си дълг, включително да защитава избраното правителство, независимо дали го одобрява или не. Демократичната култура е навлязла – малко или много – в Турция, в политическите й партии и основните медии, благодарение на реформите на Ататюрк. За разлика от арабските държави, дори войниците, участвали в преврата не си позволиха да стрелят по застаналите на мостовете в Истанбул протестиращи. Ролята на армията е дотолкова променена в наши дни, че превратаджиите трябваше да фалшифицират подписа на началника на генералния щаб, за да може обществото да им повярва, че армията е застанала срещу правителството.
В арабските държави, пътят е все още дълъг и за армията, и за политическите партии. На първо време, арабският свят така и не се сдоби своя Ататюрк, който да извърши нужните промени, от друга страна силовите структури в арабските държави все още имат последната дума относно взимането на решения, свързани с управлението на държавата. През 2013 г. в Египет, превратът на армейските командири успя. От тогава насам няма никакъв напредък в арабските армии: структурите и разузнавателния им апарат еволюираха, но в смисъла на това да не бъде възможно за други полковници и майори да извършат преврат. Само военните командири могат да вземат властта и да изберат президента.
Медиите в арабските страни също имат още дълъг път, в този ред на мисли. Някои добре финансирани от държавните власти телевизии започнаха да обявяват успехът на преврата в Турция още в началото му, когато още нямаше никаква яснота.
По време на събитията в Турция от 15 срещу 16 юли, най-общо казано арабите в социалните мрежи бяха разделени не по линията на поддръжници или противници на демокрацията, а дали харесват или не Ердоган. Имаше, разбира се, изключения, но те бяха именно такива – изключения, а не правило.
Имаше и гласове, които макар и привърженици на партията на Ердоган, Партията на справедливостта и развитието, изразиха притеснения, че турският президент ще използва провала на преврата и ще консолидира повече власт. Тези мнения, да сме честни, бяха отразени от арабски медии.
В същото време, на политическия фронт, държави като Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабска емирства, Иран, изразиха подкрепа за Ердоган и правителството му. Може би не искат да застанат на страната на армията, страхувайки се от собствените си позиции и състояние на обществото – за последните години имаше няколко пъти обществени реакции срещу местните правителства. Една от причините армията в Саудитска Арабия да бъде разполагана извън големите градове и най-вече в закътани райони, е именно да се предотврати възможен преврат срещу кралското семейство. Така или иначе, от Рияд до Аман, солидарността беше в полза на Ердоган, макар в това да се вижда най-вече личен интерес за запазване на статуквото, а не осъзнаване на принципите на избраното правителство и държавността. Може би единствените радващи се на опита за преврат управляващи, бяха тези в Кайро и Дамаск – и отново, не заради защитата им за демократичните ценности, защото това би било най-малкото нелепо, а заради личната им неприязън към Ердоган и ролята на Турция в геополитически план.
Солидарност имаше дори от Иран. Външният министър Мохамад Джавад Зариф изрази пълната си подкрепа за Ердоган. Този ход едва ли е заради обичта между двете страни, а по-скоро е прагматичен ход. През последните месеци Техеран имаше сериозни проблеми с иранския клон на Кюрдската работническа партия в Северозападен Иран. Общите действия с турските власти срещу кюрдските сепаратисти биха били добре дошли.
За Близкия изток опитът за преврат в Анкара донесе множество въпроси. Повечето от тях се въртят около темата за легитимността на сегашните правителства. Асад критикува Ердоган за последвалите опита за преврат крайности и арести, но едва ли сирийският президент е най-добрата позиция да прави подобни изявления. Със сигурност събитията от 15 срещу 16 юли ще тресат тепърва не само Турция, но и арабските й съседи, които имат да извървят дългия път към демократизирането на институциите си. Дебатите в арабското общество вече вървят с пълна сила. За мнозина араби държавата представлява мащеха, институция, към която не можеш да има доверие, а армията и полицията вдъхват не уважение, а страх. Заради редица исторически и политически обстоятелства, както и поредица от войни, арабското общество няма примера на Турция, макар и с изключения като Тунис, където през 1960-те са извършвани промени подобно на тези на Ататюрк. Но все пак, въпросите в обществото са вече налице, а наличието им е една голяма крачка напред.
Автор: Руслан Трад, председател на Форума за арабска култура. Текстът е написан за Actualno.com.
