Изминаха повече от 100 дни, откакто се случи немислимото и Русия нахлу в Украйна, предизвиквайки най-голямата война в Европа от близо 80 г. насам. По официални данни над 6,6 милиона бежанци са напуснали страната, а други 9 милиона са избягали от домовете си, но все още се намират на територията на Украйна.
Следвайки изтласкването на руската армия в източните части на страната, бройката на завръщащите се у дома хора започна да изравнява тази на заминаващите. Това е валидно и за България, откъдето напускащите автобуси с бежанци многократно надвишаваха тази на пристигащите още преди 10-ина дни, и то не само заради все по-негостоприемното отношение в България спрямо тях. „КлинКлин“ проследява пътя им обратно и решава да проучи обстановката в Украйна, която се бори за правото да съществува срещу смятаната доскоро за втората най-мощна армия на света.
Това пише Калоян Константинов - главният редактор на онлайн медията "КлинКлин", в свой материал от 5 юни. Той е посетил Украйна в качеството си на журналист и публикува в изданието няколко репортажа от зони в близост до сраженията.
ОЩЕ: Български репортаж от Украйна: "Махайте се оттук, насам идва руски дрон"
Гара разпределителна
След спирането на полетите до Украйна в най-заетото летище в региона се превърна краковското, откъдето и започнахме своето пътуване. Натоварен поравно с поляци и украинци, в самолета се забелязваха и 2-3 лица във военни униформи и екипировка – чуждестранни доброволци. След кацането всички се качихме на влака за Пшемишъл, полски град на границата с Украйна. На 250 км от Краков и едва на 90 км от Лвив.
Оттам на следващия ден в 08:00 сутринта на 12-часов път до Киев тръгна 7-вагонен влак с всяка ниша, седалка и коридор запълнени като тетрис с куфари, сакове и туби с вода, принадлежащи на стотиците украинци, завръщащи се у дома. По данни, които получихме на място, през изминалата седмица са се завръщали по около 16 хил. души на ден. По-голямата част от които майки с деца.
Но също така и кучета, котки, хамстери и зайци, които малчуганите държаха в ръце и успокояваха. Макар че не е ясно кой на кого действаше по-успокоително. Бебешки плач се преплиташе с кучешки лай, а чихуахуато в трети вагон посягаше да хапе всеки, запътил се към единствената, но изключително добре заредена лафка, която се превърна в центъра на социалния живот на нашето малко, но много подвижно общество.
Още преди да мине вторият час, всички вече бяха станали голямо семейство, което си прехвърля деца от едни отмалели ръце в други, пренасяха се багажи и се споделяха цигари на всяка спирка. Единствената индикация, че си преминал от Полша в Украйна, бе СМС-ът, който получаваш с уведомление за спиращите дъха цени на мегабайтите извън ЕС.
Малко след това влакът спря и на него се качи група от десетина военни и 1 куче, които провериха паспортите на пътуващите и останаха чак до Лвив, където слязоха на гарата, пълна с почиващи си и спящи войници. В далечината се виждаха палатки и товарни композиции. Именно през Лвив влиза огромна част от оръжията, които Западът праща на Украйна. Приятно впечатление направи това, че повечето военни, които се качиха при пътниците, бяха жени. Вероятно нарочно решение за редуциране на стреса у децата и техните майки.
Анимации и съвети за войната
Оттам насетне пасторалните картинки се сменяха една след друга и ако човек трябваше да съди само по западната част на страната, никога нямаше да повярва, че далеч на изток загиваха стотици души на ден.
Единствената подсказка бяха армейските постове, разположени по горите и мостовете, стелещи се успоредно на релсите. Сюрреализмът на бабите със сини престилки и забрадки, които прекопават миниатюрни градинки с изпочукани мотики, а на 20 метра от тях жмят няколко момчета в окоп, бързо се превърна в новата реалност, с която човек просто трябва да свикне.
И сякаш именно това бяха направили украинците, от които се излъчваше напрегнато спокойствие. Този оксиморон сякаш се създаваше от нагласата, че всички са твърде уморени и им е писнало от всичко, но последното, което биха искали, са още нерви и кавги. Затова просто се нареди на опашката от 20 души за кафе и си мълчи. И внимавай да не настъпиш дакела в четвърто купе.
А по екраните в купетата – за забавление на децата – се въртяха серии на анимацията „Казаки. Футбол“, разказваща за приключенията на казаците Око, Грай и Тур по света.
Те се редуваха с практическа информация за обменния курс на украинските гривни спрямо долара, колко пари имат право да внасят или изнасят от страната хората, санитарни съвети за КОВИД-19 и питейната вода.
В този момент отново се връщаше странното чувство на сюрреализъм, тъй като веднага след тримата казаци (някой би направил сатиричен коментар, че едни нации си имат тримата казаци, а други – тримата глупаци) следва кратко видео, което осведомява деца и родители, че рекордът за нареждане на кубчето „Рубик“ е 5 секунди. Зареждането на страница в интернет отнема 2 секунди. А мините избухват за половин секунда!
Те могат да бъдат както явни, така и замаскирани с бутилки, обувки, но също така и детски играчки… затова е най-добре да се обадите на посочените телефони на разстояние от 100 метра от съмнителния предмет, докато дойдат сапьорите.
Да денацифицираш евреи
Болшинството от пътниците говореха на руски. Също както служителите на централната гара в Киев и таксиметровия ми шофьор. След като проведе бърз разговор по телефона с друга клиентка, се престраших да го заговоря на руски. Нещо, от което се бях сдържал досега от притеснение да не предизвикам конфликт. Попитах го дали е етнически руснак.
„Не. Аз съм евреин. Знам и иврит, и украински, но съм възпитан да говоря на руски. Няма нищо лошо в това. Приказките за денацификация на Украйна са абсолютна глупост. Просто претекст на Русия да ни нападне. Тук няма нацизъм, аз съм евреин и го казвам. Президентът също е такъв“.
Запитан дали е вярно, че украинското правителство се е опитвало да проведе геноцид над етническото руско население в страната, както и да затрие руския език, шофьорът, избухна гневно: „Всичко, което излиза от устата на Путин, е лъжа! Точка по въпроса!“.
Отговорите му съвпаднаха по смисъл с тези на останалите 10-ина души, на които досадих със същите въпроси. Един от събеседниците (всички неназовани по тяхна молба) добави:
„Това, което не разбирам, е, как Путин може да твърди, че иска да защити руското население в Украйна и същевременно с това срива със земята градовете с най-много руснаци, които му симпатизираха най-много преди войната? Избитите цивилни само в Мариупол са над 20 000. В Харкив, където над 80% са руснаци – се бият със зъби и нокти срещу него. Възрастни мъже и жени, пенсионери, цял живот говорили на руски – сега се отричат от езика си и се заричат, че вече ще говорят само украински“.
Вой на сирени
В самия Киев всичко изглежда спокойно на пръв поглед. Само вечерният час от 23:00 до 05:00 сутринта пречи на човек да му се наслади напълно в прохладната юнска нощ. И, разбира се, екзистенциалната опасност от бомбардировка.
На вечеря сервираха лазаня със заешко. На съседната маса двама възрастни американци, дошли тук по военен бизнес, весело бърбореха. По едно време се надигна вой на сирени, който бързо се удави в хриплив смях. „Това е само телефонът ми, намирам го за доста забавно“, пошегува се единият от тях.
Аз пък го намерих за доста цинично.
Всъщност беше и двете.
Автор: Калоян Константинов
