През последната година станахме свидетели на оформянето на нов Близък изток, в който Израел играе важна роля. Терминът "Нов Близък Изток" е въведен от Шимон Перес, който след споразуменията от Осло, подписани с палестинците през 1990 г., предвижда нова ера, в която Израел ще бъде интегриран в Близкия изток в политическата и икономическата област.
Въпреки че арабският свят отхвърли този план като израелски опит за постигане на надмощие в региона чрез невоенни средства, израелската дипломация постигна напредък по тази цел, реализирайки съществени постижения.
Днес обаче не приносът на Израел предизвика образуването на сегашния Нов Близък изток. Той е продукт на редица развития, включително американската окупация на Ирак през 2003 г., възхода на Иран като регионална сила, търсеща хегемония и ядрената енергия, както и на вълната на революцията Арабска пролет, които задействаха хаоса в няколко ключови (Египет, Сирия) и не толкова (Либия, Йемен, Тунис, Бахрейн) страни.
Раздробяването на арабския свят принуди някои от неговите елементи да търсят външни съюзници за борба със заплахи отвътре и отвън. Заедно тези развития създадоха нова архитектура на съюзи и коалиции, основаващи се на общи интереси.
Една от характерните особености на Новия Близък Изток е, че съюзите не се основават единствено на религиозни или етнически позиции. Например, няколко сунитски държави като Йордания, Саудитска Арабия и Египет са загрижени от експанзията на Иран и шиитския ислям и неговите съюзници, докато сунитските държави от Катар и Турция поддържат добри отношения с Иран. Освен това сунитският арабски свят не само обединява сили срещу Катар, поради подкрепата на последния за „Мюсюлманското братство“ и неговата проиранска политика, но и срещу редица различни сунитски организации, които се считат за терористични групи като „Ал Кайда“, „Ислямска държава“ (ИД), „Мюсюлманското братство“ и др.
Друга индикация за разделението между сунитите е разделението между палестинците, които са разделени не само географски, но и идеологически и политически между Палестинската власт (ПВ) на Западния бряг и Хамас в Газа. Ако това не е достатъчно, иракските кюрди (които са мюсюлмани сунити, но не и араби) обявиха референдум за независимостта си, оказвайки натиск върху федералното правителство в Багдад и върху съседна Турция, която има голямо кюрдско малцинство.
Конфликтът между сунитския и шиитския ислям и конфликтите между самите сунити са една от причините, поради които големите играчи в арабския свят се сближават със страни извън арабската система. Тъй като прагматичните сунитски арабски държави приемат политика, ориентирана към Запада и техните армии разчитат на западната технология, сближаването с Русия не се счита за реална възможност.
Въпреки това, Западът като цяло - САЩ и Европа - ограничава неговата роля. Освен това са необходими външни съюзници, за да заменят Иран и Турция, които бяха местни съюзници в пределите на арабската система и днес са станали врагове (в случая с Иран) или се колебаят да сътрудничат (Турция).
Така Израел внезапно се озова по подразбиране в положението да бъде ухажван от големите държави в сунитския арабски свят. Това развитие предлага на Израел няколко постижения: първо, признаването му като важен играч на близкоизточната арена. Второ, ако сътрудничеството в миналото се съсредоточаваше върху малцинствата (като друзи, кюрди, маронити и др.) и периферията (Турция, Иран), сега Израел проникна в основния сунитски арабски свят. Трето, докато израелско-арабското сътрудничество се извършва главно зад кулисите, някои елементи в момента се издигат на повърхността. Новата обществена прозрачност на сътрудничеството между Израел и Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив е умишлено проектирана да сплаши своя общ враг, Иран.
Ако сътрудничеството с Израел остане тайно, той няма да може да се използва като възпираща карта. За ПВ или по-скоро за президента на ПВ Махмуд Абас публичното сътрудничество с Израел срещу Хамас е опасно, въпреки че новата политическа конфигурация, която твърдо поставя Хамас заедно с Катар и Иран от страната на "лошите" изглежда смекчи опасенията на Абас от обществени индикации за сътрудничество с Израел.
Въпреки че днешният Нов Близък Изток поставя по-големи заплахи за сигурността в сравнение с бившия Нов Близък Изток, той е по-податлив за Израел, защото арабските държави не смятат, че те са принудени да сътрудничат с Израел. По-скоро това ново съзвездие представлява съзнателно решение, основаващо се на реалистичен анализ на интересите, и дългогодишната логика "врагът на моя враг е мой приятел" - мото, което служи на Израел през годините.
Отговорните за решенията във властта на Израел забелязаха появата на тази уникална регионална възможност сравнително късно, въпреки че когато я откриха, те връхлетяха върху нея като съкровищница. Все пак е твърде рано да празнуваме: сътрудничеството между Израел и арабските държави остава ограничено от един неоспорим "стъклен таван", чиято височина и дебелина трудно може да се определи, но основният му компонент е очевидно палестинският въпрос.
През 90-те години на миналия век на Израел беше позволено да проникне в арабския свят и да установи дипломатически и икономически връзки с държавите в Близкия изток и Северна Африка в съответствие с напредъка по палестинския въпрос, но тези връзки избледняха с рухването на процеса от Осло и избухването на Втората интифада през 2000 г. Урокът от този период е, че значителният пробив между израелците и палестинците може да премахне бариерите и да увеличи драстично регионалната интеграция на Израел.
Повечето сунитски арабски държави изоставиха идеологията в полза на политическия реализъм. Време е и израелското правителство да направи това и да постигне напредък към израелско-палестинския мир.
Автор на коментара във вестник Jerusalem Post, цитиран от БГНЕС, е Ели Подех, преподавател от Катедрата по ислямски и близкоизточни изследвания в Еврейския университет в Йерусалим
