Където и да живеят кюрдите, на тях никога не им е лесно.
В Иран кюрдите, живеещи в западните райони на страната, се сблъскаха със сериозни преследвания от страна на властите на Ислямската република, а против кюрдите, живеещи в северен Ирак, беше проведена добре организирана военна операция. Те също така се сблъскаха с дипломатическа инициатива, която демонстрира, че дори в условията на неспокоен мир близкоизточната политика на стремежите на кюрдите може да помогнат за сплотяването на Иран, Ирак и Турция в единен опозиционен фронт след референдума по въпроса за независимост на кюрдите.
Още повече поразява това, че западните държави също се обединиха против иракските кюрди, които бяха ценен съюзник в борбата против „Ислямска държава“ (ИД). Разсъжденията на западните правителства бяха логични и дори равнодушно обективни, когато те решили да останат верни на своята политика на защита на териториалната цялост на Ирак. Но от гледна точка на кюрдите те бяха използвани като полезни марионетки, когато било необходимо, а после забравяли за тях.
Същият сценарий се разиграва отново в Северна Сирия, в района на Африн, който е под контрола на Отрядите за защита на народа (ОЗН) и техния политически партньор партията „Демократически съюз“ (ПДС). Според Турция тези групи са тясно свързани с Кюрдската работническа партия (ПКК), считана от Турция и западните страни за терористична организация. Между другото, тези групи настояват на това, че са сирийци и отстояват идеята за автономия на Рожава – самопровъзгласило се кюрдско образувание – в състава на бъдеща федеративна Сирия. Те също така се явяват верни съюзници на Запада в борбата срещу ИД.
Проблемът с всичките тези заявления се състои в това, че те съдържат в себе си елементи на истината. Не е важно доколко убедително лидерите на ПДС заявяват, че те не са част от ПКК, тъй като фактите свидетелстват за обратното. И в това няма нищо чудно. Преди ПКК се базираше в Сирия и сирийското правителство в продължение на много години провеждаше политика, подтикваща кюрдите към присъединяване към тази партия. В един момент всички тези бойци могат да се върнат у дома. Поради това, дори ако това не означава, че ОЗН са част от ПКК, ние можем да разберем напълно защо Анкара прави подобни изводи.
При това кюрдските групировки продемонстрираха политическа отговорност, управлявайки своите територии в тежките времена на сирийската гражданска война, започнала през 2011 г. А във военен смисъл ОЗН се превърнаха в своеобразен близкоизточен еквивалент на спартанците. Имайки на свое разположение ограничено количество оръжие, но при това неизтощим запас от дисциплина и безусловна вяра, тези войски успяха да отвоюват от ИД Кобани, и тяхната победа стана преломен момент в историята на настъплението срещу ИД, която групировка дотогава изглеждаше на практика непобедима.
След това, ставайки ядро на Демократичните сили на Сирия, те започнаха постепенно да изтласкват ИД не само в североизточните райони на Сирия, но и покрай границата с Ирак чак до провинцията Дер-ез-Зор. Сътрудничейки си със западните, преди всичко американските, военни, кюрдите придобиха опит и навици, които им позволиха съществено да укрепят позициите си.
Казано накратко, от гледна точка на Запада, обосновани са както позицията на Турция, така и позицията на кюрдите, помогнали на Запада да се бори срещу ИД. Сблъсквайки се с необходимостта от правене на твърде сложен избор, е възможно просто да се направи избор в полза на допустим минимум. Но Африн – това не е тази битка, която западните правителства могат да игнорират с тази лекота, с която игнорираха кюрдския референдум в Ирак.
На тактическо равнище закалените в боеве кюрди нанасят сериозни щети на марионетните сили на Турция. Ще успеят ли въоръжените сили на Турция да постигнат по-голям успех? Едва ли, а и дори това да им се удаде, те ще трябва да платят за това много висока цена. Досега турската армия се опитва да се оправи след неуспешния опит за преврат, извършен през юли 2016 г. Ако турските войски или дори техните посредници затънат в кървава касапница в Африн, населението, в което самият Ердоган разпали националистически и антикюрдски настроения, ще се усъмни в трезвостта на неговите съждения.
Освен това турските кюрди могат да се възползват от изблика на военна активност на кюрдите и да увеличат интензивността на своята борба. Такъв изблик на кюрдски национализъм ще се прояви също така в Ирак и Иран. Ако подемът на кюрдското движение започне с успех – или дори с достойно поражение – при отбраната на Африн, много по-мащабен бунт на кюрдите срещу техните държави и съюзници ще престане да бъде нещо невъзможно.
Това кюрдско „домино“ може да се окаже непредсказуемо и да има най-сериозни последствия и дори да постави под заплаха съществуващите граници на близкоизточните държави. То също така може да стане причина за възникването на още една заплаха, предвестниците на която вече станаха забележими м Африн и която трябва да предизвика особено безпокойство в Запада: то може да въздейства негативно на единството на НАТО.
За Русия намесата в сирийския конфликт стана възможност да наруши целостта на НАТО, да прокара свои интереси в Източна Европа, Прибалтика и други региони. Помагайки на Турция при осъществяването на нейната операция срещу Африн – позволявайки й да използва своето въздушно пространство и открито да осъжда САЩ за „едностранни“ действия, насочени към укрепването на ОЗН – Москва може да говори за това, че тя участва в реализирането на блестящ план. А две страни членки на НАТО – САЩ и Турция или поне техните посредници – могат да се окажат заплетени в кървав и продължителен конфликт.
По такъв начин събитията в Африн може да окажат съществено влияние не само върху кюрдите в северна Сирия. Те могат да променят целия регион – Турция, Ирак и Иран – и да повлекат след себе си сериозни последствия за Запада, който сега е принуден да се противопоставя на заплахата от страна на все по-влиятелната и силна Русия.
Дойде време Западът да отговори на извънредно неудобения въпрос: какво – освен обтекаемите заявления за необходимост от налагане на мир, стабилност и демокрация – той иска да постигне в Близкия изток? Без съмнение това е много сложен въпрос, но на него трябва да се отговори. При липсата на този отговор събитията, развиващи се в Африн, ще имат такива последици, които ще послужат на интересите на съвършено други сили.
Анализ на Гарет Стенсфилд за вестник The Guardian, цитиран от БГНЕС
