Ветеранът във външната политика и дългогодишен изследовател на Русия Томас Греъм наскоро публикува обмислен размисъл върху американско-руските отношения "Да разберем Русия правилно" (Кеймбридж, Polity Books). В края на Студената война и малко след нея Греъм заема редица държавни позиции, включително старши директор за Русия и Евразия в Съвета за национална сигурност по време на администрацията на Джордж У. Буш. Неговият елегантен и стегнат разказ е пълен поглед към историята на измъчените американско-руски отношения, започнали с розови надежди и голям ентусиазъм през 1991 г., а сега достигнали дъното.
"Морков и тояга"
Според Греъм политиката на САЩ се свежда до две неща - морков и тояга. От една страна, ние чрез различни програми за подпомагане подкрепихме дългоочаквания преход на Русия към пазарна демокрация. Имаше три бариери, както казва Греъм:
- по-нататъшен контрол върху въоръженията за намаляване на ядрените арсенали на двете страни по време на Студената война;
- оспорване на руското влияние в други постсъветски републики;
- насърчаване на разширяването на демократична и пазарна Европа чрез приемане на участие в основни институции, включително НАТО и ЕС. Още: "Угажда на всички": Лидерът на Казахстан превърна неутралитета в изкуство
Но както боксьорът Майк Тайсън каза по същото време: „Всеки има план, докато не го ударят в лицето.“ В случая с новата независима Русия ударът „пристигна“ веднага под формата на бърза инфлация и икономически колапс. Не е изненадващо, че това изостри силната опозиция срещу по-нататъшните икономически реформи, както в руския парламент, така и в обществото като цяло. Трудно е дори да си представим по-малко благоприятни стартови условия за реформаторите на Елцин, тъй като съветското ръководство практически фалира страната.
Греъм обръща сериозно внимание на проблема за дълбоката асиметрия на властта между двете държави. Уви, тази асиметрия беше само външно проявление на основните проблеми в отношенията между САЩ и Русия. В продължение на 74 години съветските лидери взимаха решения за гигантски икономически разходи и инвестиции по команден начин. И буквално за една нощ постсъветските лидери се озоваха в изключително нестабилна световна пазарна среда. Изглеждаше очевидно, че ситуацията ще се влоши значително, преди да започне да се подобрява. Както обяснява икономистът Клифърд Гади в „Цената на миналото”:
"Тъй като разходите станаха очевидни едва в условията на пазарни реформи, много руснаци побързаха да обвинят новата икономическа система за това. С други думи, хората често си затварят очите за факта, че значителна част от "новите” разходи са ехо от старата система."
И ако администрацията на Джордж Буш-старши се опита да не се намесва нито в икономиката, нито в политиката на нова Русия, администрацията на Клинтън се втурна стремглаво, по думите на Строуб Талбот, да сключи „съюз с руснаците“ за реформи. Още: Препоръка: САЩ да се готви за война с Русия и Китай едновременно
Този подход имаше два очевидни недостатъка:
- до края на 1993 г., когато Талбот изрече тази формулировка, реформаторското правителство под ръководството на министър-председателя Егор Гайдар вече беше загубило властта;
- тъй като руското общество погрешно приписва икономическата вреда на реформаторите, беше очевидно, че като ги подкрепят, САЩ ще бъдат заклеймени като съучастник. Самият Гайдар призна, че неговите реформи ще бъдат изключително непопулярни, едва ли ще остане в правителството повече от година и се оказа прав.
Най-мощната политическа опозиция срещу реформите възникна още през 1992–1993 г. Това в крайна сметка доведе президента Елцин да разпусне парламента на 21 септември 1993 г. и две седмици по-късно да използва военна сила срещу опозицията, укрита в Белия дом в Москва. Въпреки че тези депутати бяха избрани още в СССР през 1990 г., това беше рядък случай на наистина демократични избори в цялата история на Русия. Безусловната подкрепа на Клинтън обаче сериозно подкопа доверието в американските усилия за демокрация за десетилетия напред.
От самото начало шансовете за бърз и плавен преход на Русия към пазарна демокрация бяха минимални. Московските реформатори, за разлика от своите другари от Източна и Централна Европа, трябваше да се справят с много по-укрепнала командно-административна и не пазарна система. Единственият предишен опит за установяване на демокрация в Русия е направен през 1917 г., когато царската империя се разпада. Скоростта и мащабът на колапса през 1917 г. и началото на 90-те години на миналия век допълнително убеждават руските граждани във валидността на скептичния подход към демокрацията и допълнително засилват желанието за централизирана автокрация. Почти невъзможно е да си представим как руското реформаторско правителство би могло да успее при такива трудни обстоятелства.
Асиметрията
Греъм правилно подчертава проблемите на изключителната асиметрия на властта между Русия и Америка непосредствено след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Русия по това време беше изключително слаба: тя току-що беше претърпяла държавен колапс и беше загубила до 40% от територията си и 50% от населението си, включително около 25 милиона етнически руснаци останали в независимите бивши съветски републики.
Руският елит от онова време си въобразяваше, че определен американо-руски тандем ще стои в центъра на глобалния ред: НАТО ще бъде изпратена на бунището на историята, а обновената и подсилена Конференция за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ) ще стане водещ инструмент на континента. И не само руснаците мислеха така. Тежкото положение на Русия през 1992 г. обаче превръща тази идея в приказка.
Скоро избухналите войни в Югославия потвърдиха, че НАТО не само ще продължи да бъде водещата западна институция за сигурност, но и ще разшири мисиите си в чужди театри, за голямо огорчение на Русия. Може би, ако Югославия не се беше разпаднала след Съветския съюз, политиците от двете страни на Атлантика щяха да имат повече време и търпение да изградят нова система за сигурност в Европа, пише The National Interest.
Независимо от разпадането на Югославия бившите страни членки на Варшавския договор упорито се стремяха към скорошно членство в НАТО (а същевременно и в ЕС) – което в крайна сметка постигнаха. Като се има предвид дългата им съвместна история с Русия и Съветския съюз, беше съвсем логично Чехословакия, Унгария, Полша и други страни да искат да се присъединят към Запада възможно най-бързо в името на вътрешните реформи и собствената си сигурност. Още: Мнение: Украйна изглежда атакува в Русия и това трябва да е предупреждение за САЩ
Разказът на Греъм се съсредоточава върху това как и защо политиката на Вашингтон за разширяване на общността на пазарните демокрации в Европа има обратен ефект по начина, по който той най-малко желае. Както пише Греъм: „Тук Вашингтон издигна най-мощните бариери, за да попречи на Русия да отстъпи, но в същото време доближи този изход много по-близо.“
Той описва този процес в най-противоречивата глава от книгата, озаглавена „Белите петна и грешните изчисления на Вашингтон“. Без да навлиза в много подробности, Греъм, на страници 167-168, изброява основните причини, които са попречили на силното американско-руско партньорство:
„Първо, Съединените щати ще трябва да се считат за „обикновена“ суперсила. Това би означавало да изтрият целия минал век, през който те се представяха като суперсила, на която няма друга равна, и която не само прокарва собствените си национални интереси (много ограничени), но и служи за доброто на целия свят. Второ, Съединените щати ще трябва да оставят настрана противоречивите си възгледи за Русия и да приемат възможността за трети вариант, при който Русия се превръща в „обикновената“ суперсила, за каквато собствените й лидери я смятат“.
Това обаче не беше предопределено да се случи. След разпадането на Съветския съюз Вашингтон преживя „замаяност от успеха“. Настъпи период на еднополярност, подхранван от високотехнологичната икономика от 90-те години. Ние отхвърлихме сдържаността и компромиса, които характеризират поведението на „обикновените“ суперсили и започнахме месиански кръстоносни походи, намесвайки се в съдбата на страни по света. Ние изтълкувахме погрешно уроците от чудотворното възраждане на Германия и Япония като пазарни демокрации след Втората световна война, мислейки, че сега Съединените щати могат да насърчават демокрацията чрез военна сила.
Разбира се, през 90-те години Русия беше твърде слаба, за да повлияе на нещо. Въпреки това, когато нейната икономика започна да се възстановява (по съвпадение Путин дойде на власт през 2000 г.), Русия изигра ключова и конструктивна роля в подпомагането на Вашингтон да прогони талибаните от Афганистан през 2001 г.
"Пропуснати възможности"
Тук съм напълно съгласен с Греъм: администрацията на Буш пропусна идеалната възможност да установи силно стратегическо партньорство с Русия. Уви, неоконсерваторите в администрацията надхитриха реалистите и подготвиха почвата за „заблудената” война в Ирак, а на Русия отново започнаха да гледат като на досадник. И тогава, започвайки с Грузия през 2008 г. и Украйна първо през 2014 г. и след това отново през 2022 г., Путин започна мрачния си кръстоносен поход за запазване на останките от Руската империя - и ето ни тук.
В известен смисъл разказът на Греъм защитава реализма пред идеализма във външната политика на суперсилата. Реалистичната школа в международните отношения претърпя незаслужено поражение в Украйна благодарение на Джон Миършаймър, най-известният реалист в света, който обвинява за конфликта разширяването на НАТО. Не съм съгласен с него. Реализмът не предписва конкретни политически решения. Що се отнася до Украйна, използвайки реалистична концепция, човек може като умен юрист да приведе аргументи както в полза на умиротворяването на Русия, така и в полза на по-нататъшната конфронтация. Още: На ръба на война сме със САЩ, предупреди руски зам.-външен министър
Склонен съм да се считам за реалист и вярвам, че подкрепата за Украйна в борбата срещу руската инвазия е абсолютно правилна политика. Но от самото начало до ден днешен не виждам нито от едната, нито от другата страна нито желанието, нито способността да победят врага при условия, които Киев или Москва биха приели за победа. Ще има преговори, в които всяка страна ще трябва да направи отстъпки. И колкото по-скоро това се случи и безсмисленото унищожение спре, толкова по-добре – в противен случай може да се случи нещо наистина ужасяващо и пагубно.
И накрая, напълно съм съгласен с Греъм, че каквото и да се случи, Русия ще остане велика сила или, което е по-важно, че ще бъде смятана за такава от самите руснаци. Исторически погледнато, Русия е демонстрирала невероятна издръжливост повече от един път, издигайки се от катастрофи, много по-лоши от тази. Тези, които се надяват на рухването на руската държава, наистина са много глупави. Както писа историкът Стивън Коткин преди повече от 20 г. в класическата си книга „Предотвратен Армагедон”, всички бяхме „изключително щастливи“ да оцелеем след разпадането на Съветския съюз. Не препоръчвам да опитвате късмета си отново.
Автор: Андрю Кучинс
Превод: Ганчо Каменарски