Ако си министър или висш съветник в правителството на президента на САЩ Доналд Тръмп и някак си настроиш шефа си срещу себе си, то тогава внимавай. Все някога Тръмп ще отприщи ада в твоя посока по най-публичен начин. Може би ще бъде поток от сутрешни коментари в "Туитър" към неговите 34 млн. последователи от социалната мрежа, изразено разочарование към теб по време на пресконференция или коментар по време на интервю във вестник относно това доколко е сигурно работното ти място. При всички случаи, стъпващият на тънък лед служител ще разбере посланието - през последния месец и министърът на правосъдието Джеф Сешънс и бившият началник на администрацията на Белия Дом Рейнс Прибъс се изредиха.
Но има друг министър, който макар и да не е под лупата на Тръмп, на когото вече му омръзва да бъде саботиран от екипа на Белия дом и на когото му е втръснало да спори относно всеки кандидат, който номинира за посланик или за висш служител в Държавния департамент. Държавният секретар на САЩ Рекс Тилърсън е свикнал да бъде начело на организацията си. Той е свикнал да наема и уволнява когото си поиска, когато поиска. Той е запознат с реновирането на организацията, която води, за да намали разходите, или да засили ефективността ѝ. Въпреки това, по време на шестмесечния си мандат начело на Държавния департамент, Тилърсън бързо откри, че служенето като първи дипломат на САЩ не е много благодарно преживяване, особено когато позицията изисква той да докладва на президент, който не се интересува от или не оценява предлагания от дипломатите труд.
Във Вашингтон циркулира нов слух относно съдбата на Тилърсън като държавен секретар, не защото не е заслужил доверието на президента Тръмп, но защото няма свободата да управлява държавния департамент по начина на своите предшественици. Според запознат източник, говорил пред "Ройтерс" на 24 юли, Тилърсън е бил "много огорчен, че няма автономия, независимост и контрол над собствената си институция и възможността да върши работата, по която тя традиционно се изпълнява". Високопоставени дипломати и такива от средно звено изразяват загрижеността си относно водачеството на Тилърсън, частично защото колегите им са напрегнати, деморализирани и са открили, че ценната им работа не се оценява от Белия дом.
В случай, че Тилърсън реши да напусне по-скоро, отколкото по-късно ще е може би полезно да се претегли доброто, лошото и грозното от неговия мандат до момента.
Доброто.
За разлика от другите държавни секретари като Мадлин Олбрайт, Колин Пауъл, Хилари Клинтън и Джон Кери, Рекс Тилърсън предпочита да играе зад кадър, извън обсега на микрофоните и далеч от камерите. Той не желае да е в центъра на вниманието, както неговите предшественици, някои от които бивши кандидати за президенти или хора, планиращи да използват позицията на държавен секретар като отправна точка към президентството. По-голямата част от системата на външната политика на САЩ и голяма част от дипломатическия корпус биха предпочели, разбираемо, шефът им да се бори публично за приоритетите на Държавния департамент, но необсебеността на Тилърсън с публичния живот е една от характеристиките, които други смятат за добра. Според Тилърсън времето, прекарано пред камерата, означава по-малко време, прекарано на телефона.
Сравнен с по-националистическите и по-политически-заразените представители на правителството Тилърсън изглежда, че е възрастния човек в стаята. Той има продуктивни отношения с министъра на отбраната Джеймс Матис, които са жизнено необходими, предвид това колко отблизо работеха Държавният департамент и Пентагонът през последното десетилетие. По време на пътуванията си в Европа и Азия Тилърсън направи всичко възможно, за да успокои традиционните съюзници и партньори на САЩ, че те все още вярват, че съюзите им са важни за мира и стабилността. Но междувременно той напомни на тези съюзници, че Вашингтон очаква от тях да увеличат военните си бюджети, да се грижат за себе си, без да е необходимо да разчитат на САЩ и да се опитат да разрешават споровете със съседите си сами, преди да искат посредничеството на САЩ. Неколкодневното пътуване на Тилърсън в района на Персийския залив се проведе, едва след като Саудитска Арабия, ОАЕ и Катар не можаха да достигнат до решение за намаляването на напрежението си - демонстрация, че държавният секретар не се страхува да изчака, преди да намери САЩ.
Неговото най-голямо постижение до момента е успешната му защита на Иранското ядрено споразумение, което е много непопулярно сред правителството. Няма да бъде изненадващо, ако Тилърсън гледа на него също толкова пренебрежително, колкото шефа си. Но фактът, че избра да подкрепи облекчаването на американските санкции, потвърждавайки спазването на клаузите в него от страна на САЩ въз основа на действителни материали, а не въз основа на личното си мнение, е белег на мениджър, който цени това, което се случва в действителност, а не това, което желае да се случи.
Лошото.
Влиянието на Държавния департамент в Съвета за национална сигурност на Тръмп отстъпи силно пред Пентагона. По въпросите като Афганистан, Сирия, Ирак и антитероризма, Матис вероятно ще бъде начело на разговорите в резултат на президент, който почита почти религиозно генералите. Тилърсън не може да направи много относно вниманието на Тръмп към армията, но може да се опита да издигне ролята на дипломатическия корпус това правителство. За жалост, поради многото празни позиции, които остават непопълнени заради бавещото се одобрение на кандидатурите за тях от Сената, той няма с какво да работи.
Злото.
Опитите на Тилърсън да реорганизира Департамента и да намали чуждестранните и експертните служби доведоха до бедствие. Вместо да се бори срещу 30%-ното намаляване на бюджета на Държавния департамент, той избра да го подкрепи и да бъде публичното лице на тази инициатива. Единственият проблем е, че със свят, толкова крехък, колкото е в действителност, САЩ се нуждае от повече преговарящи и ресурси за тях, а не от по-малко. Идвайки от частния сектор, Тилърсън изглежда вярва, че Департаментът може да изхвърли много баласт зад борда: той възнамерява да пести от всичко - от хиляди работни места в Американската агенция за чуждестранна помощ, до десетките специални пратеници, които се фокусират върху въпроси като военните престъпления, климата и правата на жените, които могат да се загубят в ежедневната работа.
Добрите отношения с Конгреса са ценни активи за всеки министър от правителството. Но настояването на Тилърсън за намаляването на бюджета за дипломация не му помага с изграждането на подобни отношения. Висшите републиканци и демократи от комисиите на конгреса по международни отношения са твърдо против отнемането на средства от функциите на Държавния департамент, а въпреки това държавният секретар продължава да настоява за това, вероятно знаейки дълбоко в себе си, че, ако не се бори за това намаляване на бюджета, Доналд Тръмп ще го уволни.
Като цяло Рекс Тилерсън не е един от тези легендарни дипломати като Джордж Маршал, Дийн Ачесън или Джордж Шулц. Едва ли ще бъде запомнен от бъдещите поколения като нобеловия лауреат, договорил мира между араби и израилтяни, или приключил кървав въоръжен конфликт чрез настойчивост и безкрайна енергия. Но той също така не е най-лошият човек, поемал някога тази работа. Всичко това може да се промени в зависимост от това колко дълго ще пожелае да остане на поста.
National Interest
