Пролетта на 1944 г. 14-годишната Шайнди от Унгария е депортирана в концлагера Аушвиц. Почти цялото ѝ семейство е избито. С риск за живота си, тя води дневник и документира ужаса в лагера на смъртта. Част от нейните спомени са предадени в материала на Deutsche Welle.
Шайнди Милър-Еренвалд е родом от Унгария. Но днес живее в Израел. През пролетта на 1944 година тя е депортирана в концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау. Тогава Шайнди е на 14 години. Там избиват почти цялото ѝ семейство. Момичето също се намира в смъртна опасност, но въпреки това събира сили да запише преживяванията си в дневник.
"Скоро ще си отида от този свят"
"Едва сега съм в състояние да разкажа на света своята история", споделя Шайнди Милър-Еренвалд, която днес е на 90 години. "Скоро ще си отида от този свят и не искам избитите хора да потънат в забрава", казва тя. От освобождаването на концлагера Аушвиц-Биркенау изминаха 75 години. А Шайнди е сред последните живи свидетели на Холокоста.
Ужасът, преживян в лагера, тя е описала на 54 страници. Този ужас, отнел живота на почти цялото ѝ семейство и на стотици хиляди други евреи, избухва през март 1944 година, когато нацистите влизат в Унгария. Германските войски окупират и градчето Галанта (днес в Словакия), където тогава живее цялото семейство на Шайнди. Евреите веднага са подложени на тормоз, отнемат им правата, натикват ги в гето. Шайнди описва всичко това в дневника си. В деня, когато я депортират, тя отбелязва: "Стягаме се. Всеки е грабнал по нещо. Бързо, бързо! Трябва да изнесем колкото е възможно повече неща... Вратата шумно се затръшва. Чувам прещракването на ключа в ключалката... Сърцето ми се къса". На друг лист Шайнди пише: "Мама ни накара да облечем колкото се може повече дрехи. Сложих четири рокли една върху друга".
По онова време в Галанта живеят 4000 души, 1200 от които са евреи. В края на Първата световна война градчето принадлежи към Австро-Унгария, през 1920 става част от Чехословакия, а през 1938 отново е част от Унгария. В семейство Еренвалд се говори на унгарски, немски и словашки. Бащата Леополд търгува с вино, а майката Сесилия помага в семейния магазин. Шайнди има две сестри и четирима братя. Двама от тях се сражават през Втората световна война на Източния фронт.
След като опразват къщата, тя и цялото ѝ семейство са натикани в един конски вагон, за да бъдат депортирани. Шайнди и семейството ѝ лежат на пода. Тъмно е. Претъпкано. Въздухът не достига. Никой не знае накъде ги карат. Страхът расте от минута на минута. Всичко това е описано от Шайнди на отделни листчета, които тя скрива под роклята си. "Хората викат, изричат имената на близките си, всеки търси някого. Ние питаме дали някой е виждал баба. Вагонът отново се разтриса, локомотивът надува свирка и влакът потегля. Мъжете се молят, целият вагон плаче".
След кратък престой в междинен лагер, смъртоносното пътешествие продължава към Аушвиц-Биркенау. Там нацистите правят "селекция": почти цялото семейство, освен Шайнди, е изпратено в газовите камери. Нея обаче я оставят жива, за да работи в една оръжейна фабрика. Шайнди взима със себе си омачканите и вече разпадащи се страници от дневника. По време на смените си във фабриката тя събира от пода изхвърлени картотечни бланки, върху които преписва записките си.
"Нещо такова не бива дори да се сънува"
"Боли ме гърбът. И ръцете ме болят. Няма нужда да се обличам сутрин. Спя с дрехите. Много искам да се изкъпя, но няма вода. Колко хубаво щеше да бъде, ако всичко това беше някакъв кошмарен сън. Но не, нещо такова човек дори не бива и да сънува".
С риск за живота си Шайнди успява да укрие дневника чак до освобождаването си от лагера през пролетта на 1945 година. От цялото голямо семейство накрая оцеляват само Шайнди, по-голямата ѝ сестра Жити и брат им Йезезиел.
