Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Какво очаква Балканите?

20 февруари 2019, 18:00 часа • 7443 прочитания

Еднодневната визита на руския президент Владимир Путин в столицата на Сърбия на 17 януари тази година и преди всичко, повече от стохилядната тълпа сърби, която дойде да види Путин край храма Свети Сава, потвърди, че днес в Сърбия обичат Русия и нейния президент, както никъде другаде по света. Наистина, трябва да се уточни, че не става въпрос само за Сърбия. Въобще целият сръбски народ обича руснаците, включително хората, които живеят във второто сръбско държавно образувание – Република Сръбска, която е свободна част от Босна и Херцеговина. Това пише чешкото онлайн списание „Ваше веч“ в материал, цитиран от агенция "Фокус".

Характерът на руско-сръбските отношения не предизвиква съмнения. Но разпространените на Запад тезиси за „историческата ос Москва – Белград“ са нищо повече от раздут мит. И той въобще не е нов. От подобни митове изхожда още немския кайзер Вилхелм II, когато напада Русия през лятото на 1914 година.

Руско-сръбските отношения в далечното и близкото минало често са били противоречиви. И това се дължи не само съветско-югославската разлъка между Сталин и Тито в периода 1948-1955 година. В най-новата история може да се отбележи съгласието на елцинова Русия, дадено през май 1992 година на заседание на Съвета за сигурност на ООН, да бъдат наложени тежки санкции против Югославия. Друг пример е равнодушното отношение на Елцин към въздушното нападение над Съюзна Република Югославия от страна на НАТО през пролетта на 1999 година.

Днес сръбският народ счита, че путинска Русия е друга. Сърбите се надяват, че тази друга Русия ще им даде реална гаранция, че при търсенето на изход за излизане от положението, в което вече отдавна се намира Сърбия, благодарение на Русия ще бъдат отчетени жизнено важните интереси на Сърбия.

На първо място става въпрос, макар и не само, за Косово и военното „окръжаване“ на Сърбия от страни членки на НАТО. Своята роля играе и явната необходимост да се преразгледа модела, който се налага на Западните Балкани след изчезването на СФРЮ.

На Западна Европа ѝ е особено неприятно, че процесът на разширяване на Европейския съюз на тази територия предизвиква все по-големи съмнения. Работата е в това, че освен Западните Балкани, които, в крайна сметка поне на думи, все още искат да влязат в Съюза, днес вече никой в Европа не се стреми към ЕС. Исландия напълно се избави от илюзиите си относно Съюза. Някога зле прикритото желание на Брюксел да вкара в ЕС богатата на газ Норвегия днес вече окончателно потъна в забвение. В такава ситуация интересът на балканските страни към присъединяване към ЕС за Брюксел е като манна небесна.

Тридесет години след кървавия разпад на Югославия, Титовите Балкани (не само територията на бившата СФРЮ) отново се пукат по шевовете. Затова Западна Европа и американската „дълбока държава” (не се знае какво мисли Доналд Тръмп) наскоро увеличиха усилията си да вземат този регион под своя пълен контрол. Причината е „проникването” на Русия и Китай на Балканите, както и усилията, които Турция полага в стремежа си към „неоосманизация” на този някога османски регион в Европа.

Изненадващо, дори след 30 години Западът не е усвоил никакви уроци. Той все още не може да разбере мотивите и движещите сили на Балканите. Западът счита, че източникът на всички балкански проблеми не е собствената му политика, а политиката на трети страни - играчи извън региона.

Основната причина за нестабилността на Балканите е, че модерната структура на региона очевидно не функционира. Балканите са фрагментирани на малки национални държави, които от икономическа гледна точка на практика не са жизнеспособни. Освен това на Балканите царува историческото разочарование на съседите един от друг. Такава ситуация е задънена улица. Това се потвърждава, по-специално, от сложните отношения между бившите републики на СФРЮ. Затруднението е, че това устройство е политическото потомство на Запада и всичко подсказва, че то е мъртвородено.

За слепите е ясно, че глобалната система за международни отношения, изградена от Съединените щати след разпадането на СССР (и неговите европейски съюзници) и базирана на монополната роля на Вашингтон, се разпада. Ето защо регионалните системи, които някога бяха създадени от Запада, начело със Съединените щати, започнаха да се разпадат естествено. Балканите са един от „образците“ на това западно геополитическо творчество. Разширяването на НАТО и Европейския съюз е част от един и същ процес.

Западът смята, че трудностите на Балканите са временни и са предизвикани, както вече споменахме, от Русия, Китай и Турция. Възможно е да се преодолеят, както се твърди, като се овладее региона, т.е. да се изместят всички останали играчи от тази част на континента.

Ръководителката на дипломацията на Европейския съюз е симпатична, въпреки че Федерика Могерини отдавна не се е проявила в нищо. Наскоро тя заяви без заобикалки, че Балканите са в сферата на интересите на Европейския съюз, а Русия няма какво да прави там (когато руският външен министър Лавров я попита какво има предвид, тя се запъна и каза, че е „неразбрана“).

Струва си да се отбележи, че в светлината на Брекзит, Могерини гледа на Балканите по същия начин, по който преди много години най-големият защитник на британската империя – Уинстън Чърчил. Той неведнъж съзнателно дава на Сталин лъжливи обещания да открие втори фронт против Хитлер. След победите на Червената армия край Сталинград и Курск, след освобождението на Харков (януари – август 1943 година) премиерът на Негово Величество разбира, че Хитлер ще загуби войната. Вече става невъзможно да продължава да лъже за втория фронт. Напротив, той се превръща в необходимост. Лондон разбира, че е длъжен да се включи в борбата срещу Нацистка Германия, за да не остане встрани при решаването на въпроса за следвоенното развитие на Европа.

Затова Чърчил искаше англо-американските съюзници да направят десант на Балканите - в тази „меко място на Европа“, както самият сър Уинстън казва. Целта не беше толкова да навреди на Хитлер (по това време Тито и неговите партизански отряди вече отлично се справят с това), а да се вземат партизаните на Тито под контрол и да се използват Балканите като коридор, така че англо-американските войски да проникнат в Централна Европа преди Червената армия да се появи там. В крайна сметка планът се проваля, защото Рузвелт просто не е дава съгласието си.

Заслужава да се отбележи идиотизмът, с който тогава подхожда Чърчил към Балканите: налични са исторически документи, които потвърждават, че ако англо-американските сили влязат на Балканите, партизаните на Тито ще им дадат въоръжен отпор.

Днес Могерини (и с нея ЕС и НАТО) мисли по същия начин като Чърчил, макар и в обратен геополитически ред. Европейският съюз и НАТО вече контролират Централна Европа и сега трябва да изтласкат Русия от Сърбия и сръбската част на Босна и Херцеговина. Балканите трябва да бъдат „политически“ чисти.

Европейският съюз и НАТО не разбират, че ситуацията изисква фундаментална ревизия на геополитиката по отношение на Балканите (а може би и на цяла Европа, но сега това не е тема). Брюксел просто не е готов за нещо подобно.

В тази връзка той ще трябва да реши как да се справи със Сърбия. Това е алфа и омега на всяко устройство на Балканите, което може да съществува дълго време. По своето време Обама стигна до заключението, че Сърбия е ключът към сигурността на Балканите. Неговият вицепрезидент Джо Байдън откровено каза това по време на посещението си в Белград през 2009 г. Въпреки това, всичко се ограничи до прости думи. Политиката не се е променила.

Анти-сръбският по дефиниция проект за независимо Косово също не работи. Западът се хвана на собствените си капани и сега не знае какво да прави. Бившите терористи от Армията за освобождение на Косово (АОК) сега го водят, напълно свободни от ръцете на Запада и превърнали се в неуправляема „антизападна“ ракета.

Въпросът за Балканите като цяло остава, дали промените в структурата на полуострова ще бъдат еднократни и толкова внезапни, както в началото на 80-те и 90-те години. И как ще преминат. Възможна е и появата на продължителни, предимно субрегионални конфликти с използването на военна сила. Подобен сценарий ще изведе Балканите на преден план в световната политика.

Събитията в света и Европа привнесоха след 2000-ата година на Балканите (независимо от нарастващите вътрешни проблеми) три важни нови елемента, които включват този регион в световната политика.

Първо, Балканите са се превърнали в източник на международен тероризъм (с разсадник в мюсюлманската част на Босна и Херцеговина и на цялата етническа територия на Албания: Косово, Албания, Северна Македония).

Второ, Балканите се превърнаха в значителен европейски енергиен коридор (той трябваше да стигне до Италия и Западна Европа благодарение на руско-турския газопровод „Южен поток“, но ЕС досега успешно го блокира).

Трето, Балканите са станаха магистрала за бежанци и мигранти.

Ако говорим за бъдещето на Балканите, тогава едно от малкото неща, което не предизвиква съмнение, е незаменимата роля на Русия и Китай в бъдещото развитие на региона. И всички опити да се попречи на тези страни само ще доведат до задълбочаваща се криза.

„Руската заплаха“ застави НАТО, като с махване на вълшебна пръчица, да „реши“ за няколко месеца спора между Атина и Скопие, който продължаваше 30 години и се отнасяше до името на Бившата югославска република Македония. Миналогодишният македонски референдум за членство в НАТО и Европейския съюз доведе до трагични последици за атлантистите и въпреки това не притесни никого на Запад. Алиансът не губи време и на 6 февруари Македония се присъедини към НАТО.

Фактът, че Западът реши първо да включи Северна Македония във военният съюз, предизвиква безпокойство. В крайна сметка Македония не е в опасност. Така че членството в НАТО се дължи на други причини, които не са свързани със защитата на тази страна.

Хипотетично, само нейните съседи, Албания, България, Гърция и Косово, могат да представляват заплаха за македонската държава. Всички те имат териториални претенции към Македония, въпреки че, разбира се, отричат това. Всички те (с изключение на Косово засега) са страните членки на Алианса, но на Балканите това няма да заблуди никого. Ако е необходимо, те ще атакуват. Вярно е, че е малко вероятно да го направят в обозримо бъдеще.

Единствената македонска съседка, която не е имала и няма териториални претенции към Македония, е Сърбия. Присъединяването на Македония към НАТО е насочено изключително срещу Сърбия и Русия. Белград трябва да разбере, че „мястото му е в алианса”, където по очевидни причини не се стреми. Конституцията на Сърбия определя неутралния статут на страната. Сърбите трябва да „забележат“, че страните от НАТО са в непосредствена близост тоест Сърбия е „обградена“ от страните членки на съюза. Изключение остава Босна и Херцеговина. Местните сърби не ѝ дават да се присъедини към НАТО. И въпреки че Косово също не е член на НАТО, на нейната територия има американски войници и има американска военна база (под прикритието на мироопазващите „Сили за Косово"). НАТО нямаше такива идеални военно-политически условия за евентуално нападение срещу СФРЮ преди 20 години.

С влизането на Северна Македония в НАТО, Русия трябва най-накрая да разбере, че Алиансът, както и преди, ще прави каквото си иска. Русия трябва да спре да упорства. Вярно е, че това е толкова идиотска мисъл като идеята на Чърчил, който през 1943 г. искаше да „спаси” Централна Европа от Червената армия, провеждайки нашествие на Балканите.

Нежеланието на Европейския съюз и НАТО да си сътрудничат с Русия на Балканите, нежеланието да се използва това сътрудничество за разрешаване на ситуацията в този винаги нестабилен регион е основната причина за размириците на Балканите, отбелязва още изданието.

Румен Скрински
Румен Скрински Отговорен редактор
Новините днес