Популистката вълна, която заплаши тази година да завладее Западна Европа и да създаде екзистенциални притеснения за Брюксел, изглежда се забави, ако не е и залязла.
Найджъл Фараж, популистът, който помогна за провеждането на британското гласуване за напускане на Европейския съюз, сега е най-вече маргинализиран домакин на телевизионни дискусионни шоута. Марин льо Пен, която ужаси френския елит като кандидат за президент на Националния фронт, беше безцеремонно победена. Геерт Вилдерс, който стигна до второто място на холандските избори през март, остана извън четиристранната коалиция, която най-накрая се появи.
Но на изток има друга история, която се превърна в демонстрация на популизма в многобройните му разновидности, разширявайки пукнатината в блока.
Четирите страни от източната част на Европейския съюз, от които са обезпокоени по-старите членове - Полша, Унгария, Чешката република и Словакия - са ръководени от популисти от една или друга категория.
Популизмът не е лесен за определяне, корените на неговия успех са разнообразни и неговите привърженици не представляват една идеология, дори ако всички те критикуват неконтролираната миграция, особено на мюсюлманите. Но техният успех е фрагментиране на традиционната политика и прави по-трудни за изграждане правителства на коалициите.
Такъв е случаят в Централна Европа. Популистката крайнодясна Алтернатива за Германия (АГ) усложни живота на канцлера Ангела Меркел, която все още се бори да създаде коалиция след изборите през септември, на които АГ финишира трета. В Австрия Себастиан Курц, който е едва на 31 г., сега се очаква да стане канцлер, след като проведе популистка кампания, която кооптира антиимигрантско послание на крайнодясната Партия на свободата. Ситуацията в германия и Австрия е напомняне, че популизмът остава сила, която трябва да се отчита, дори и ако напредъкът й в Западна Европа засега да е отложен.
А фактът, че сега популистите ръководят правителствата в Източна и Централна Европа, заплашва да продължи да легитимира движения, които някога са се намирали на края на политиката.
В Чешката република Андрей Бабиш, олигарх, който яхна вълната на гнева срещу корупцията и самодоволството на конвенционалната политика, спечели звучно изборите през октомври.
"Националните ситуации са различни, но общата тенденция е една и съща", каза Милан Ник от германския Съвет по външни отношения. "Това е навсякъде, но изтокът е по-изложен или по-слаб, защото демокрацията е започнала или беше подновена само преди 25 години".
Иржи Пехе, чешки учен, който е работил в тясно сътрудничество с бившия чешки президент Вацлав Хавел, заяви, че избирането на Бабиш "разбира се е част от тенденция, но в същото време има отклонения по темата".
Четирите държави, известни като вишеградските страни, имат четирима много различни популисти, каза той.
Премиерът на Унгария Виктор Орбан "е дeсен националист"; полският лидер Ярослав Качински "е идеолог", обсебен от Русия и смъртта на брат си близнак; Премиерът Роберт Фицо от Словакия "е ляв популист"; а Бабиш е по-близък по дух, посочи Пехе, до президента Тръмп и бившия италиански премиер Силвио Берлускони, обещаващи да освободят страната от корупция и да я ръководят като бизнес.
Ранните предложения, че Бабиш бил крайнодесен, бяха пресилени, казват тези анализатори. За него не се смята, че - както Орбан и Качински – ще се опита да създаде авторитарна, еднопартийна държава - "като комунистическата държава, управлявана сама от себе си", казва Норман Дейвис, известен историк в региона, който сега е в колежа Пембрук в Кеймбридж.
Това, което обединява популистите, твърди Пехе, е, че "яздят вълната на безпокойството - за глобализацията, миграцията и новите явления - и привличат онези, които търсят някаква защита".
Загрижеността за националната идентичност е особено силна в бившите комунистически страни, които бяха подчинени от Съветския съюз и едва наскоро си възвърнаха суверенитета.
Те се стремят да останат част от Европейския съюз като защита срещу Русия и като щедър източник на регионална помощ и работни места за всеки, който желае да пътува в рамките на блока. Но в същото време се притесняват от принципа на споделеното управление и не харесват приемането на заповеди от Брюксел.
Особено в Чешката република, която никога не се възползва от развода през 1993 г. със Словакия, идентичността е обтекаема, като политическата система по същество се влошава след президентството на Хавел, смята Пехе.
"Словаците са използвали развода по положителен начин, доказвайки себе си на света като нова нация, докато чехите останаха с носталгия и съжаление", каза Пехе. Тази липса на ясна идентичност, каза той, "играе роля в кризата", тъй като заплахи като миграцията или по-нататъшни стъпки към европейската интеграция само засилват безпокойството.
Като граждани на малка страна, намираща се между империи, чехите винаги са имали "вроден скептицизъм" към властта, каза Томас Валашек, директор на Карнеги Европа, изследователска институция, базирана в Брюксел.
Бабиш няма ясна идеология или политика, каза Валашек. "Той реши да се кандидатира, защото смята, че чешкото общество е грохнало, неефективно и може да бъде управлявано", каза той.
Вероятно той ще бъде отстъпчив, каза Валашек, имайки предвид словашкия премиер Фицо, който започна като силно антиевропейски, а сега е голям защитник на блока - макар да възразява, както всички лидери в региона, да приеме квота от мюсюлманските мигранти, по нареждане на Европейската комисия.
Валашек също вижда разпространяване на антиимигрантски и антиевропейски виждания на запад, макар и да не печелят мнозинствата.
"Тези избиратели не грешат напълно", каза той. "Германците и австрийците също имат вродено чувство на копнеж за ред и омраза към хаоса".
Макар искането от Брюксел за приемане на квота от мигранти да е принципно, каза Валашек, "винаги ще предизвиква реакция - страните искат контрол над броя на мигрантите и способността да решат кой е мигрант и кой е истински бежанец".
Популярният скептицизъм относно миграцията към ЕС е разумен, тъй като системата е очевидно грохнала, заяви Валашек, въпреки че броят на мигрантите е намалял след подозрителните сделки с Турция и Либия и по-строги политики от Италия и Германия.
Но Унгария и Орбан първи поставиха гранични огради, като изтъкнаха в разгара на кризата, че свободата на движение в рамките на Европейския съюз изисква сигурни граници около него.
Този аргумент намери нарастваща подкрепа от страна на много от същите западни политици, обезпокоени от популистката реакция, която изкриви неговата реторика и липсата на "солидарност", отказвайки да вземе дори малка квота от мигранти.
"Миграцията играе важна роля както в изборите на запад, така и на изток", заяви Мирослав Марес, професор по политология, който изучава крайната десница в Университета Масарик в Бърно, Чехия.
Въпреки че броят на мигрантите е много нисък в източните страни, всички победители са използвали силна антиимиграционна реторика и я обвързаха с опасения от тероризъм, колкото и крайно дясната Алтернатива за Германия, коментира Марес.
Дейвис вижда общия знаменател "като масови възмущения за едно или друго нещо", но тези въпроси могат да варират в различните страни. "Значителна част от населението във всяка от тези страни смята, че нещо им е било отнето, били са ограбени, били са подведени и измамени", каза той.
Но докато американците могат да негодуват от загубата на господство и поради възхода на Китай, а Великобритания от края на славните дни на империята, каза той, "възмущението в бившия съветски блок е за пропуснатите възможности на свободата, която получиха през 1989 г."
Никой не съжалява за изчезването на комунизма, посочи Дейвис, но "те негодуват от начина, по който е основан новия ред и къде са отишли ползите, най-вече за малоброен елит".
Те вярват или са в състояние да повярват, каза Дейвис, "че те са заобиколени от врагове, дали отвън - обикновено Германия или Русия - или отвътре".
Но Дейвис е по-оптимистичен от мнозина. Чистото разнообразие от цели означава, че няма да се разпространи обединено движение, каза той. „Няма един вирус“, каза той, “и не мисля, че има много оставаща сила“.
Анализ на Стивън Ерлангер за The New York Times, превод БГНЕС
