Съвременната история на Мианмар вижда първия си военен преврат през 1962 г., когато генерал Не Уин завзема властта със сила, установявайки авторитарен режим, който затваря страната за останалия свят и я потапя в мизерия, пише БГНЕС.
На 8 август 1988 г. група студенти от университета в Рангун започват това, което за няколко дни се превръща в най-голямата революция в новата история на азиатската държава. Режимът обаче, успява да спре въстанието за 40 дни, след като са избити хиляди протестиращи. Въстанието завършва с втори преврат на 18 септември същата година.
Години по-късно Мианмар преживява втора революция след преврата на 1 февруари тази година, при която военната хунта свали демократично избраното правителство и затвори основните му членове. Демонстрациите започнаха на 6 февруари, а първата фатална жертва се случи на 19 февруари. Оттогава поне 200 души са загубили живота си в протести срещу военната хунта, докато повече от 500 са били арестувани.
Бирманското общество се състои от множество етнически групи, представени в политически партии, и дори въоръжени бунтовнически групи. В момента никоя от тези партии не се е съгласила да участва в избирателната комисия, създадена от военните. По същия начин някои бунтовнически групи заплашиха да отговорят на армията, ако тя атакува протестиращи в техните региони.
От своя страна, международната общност отговори с позиция на отхвърляне към военната хунта. САЩ, Великобритания и Канада обявиха санкции срещу генералите, участвали в преврата, докато Швейцария, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея преустановиха отношенията си с Мианмар.
Предвид опита от 1988 г., е трудно да се повярва, че настоящото въстание ще успее да промени позицията на военната хунта. Вярно е, че интернет, социалните мрежи и медиите днес помагат да се популяризира случващото се в страната, но военната хунта ще направи всичко възможно, за да остане на власт. По същия начин настоящата икономическа ситуация в страната не позволява ситуацията на социално неподчинение да продължи твърде дълго, тъй като вреди на протестиращите толкова, колкото самата държава.
Тази реалност сочи като единствения източник, който може да реши кризата помощ отвън. Искането на протестиращите за отговорността за защита на ООН показва, че и те изглежда приемат тази реалност и очакват чужда намеса.
Санкциите, наложени на Мианмар от различни държави до момента, са ограничени, тъй като засягат само определени лица и не засягат търговията им с Европа. На 4 март военната хунта заяви, че страната им е свикнала със санкции и че те са издържали досега. САЩ и някои европейски държави налагат санкции на Мианмар от 1996 г. Тези санкции обаче, само ги доближават до Китай.
Споразумението за защита с ООН е подписано през 2005 г. и оттогава не е изпълнено въпреки войните в Либия, Сирия и Йемен. Военна намеса срещу хунтата в Мианмар може да предизвика гражданска война и да породи етническо разделение.
Като се вземат предвид всички тези фактори, единственото логично решение на хоризонта е да се създаде план за диалог, която да включва военната хунта и членовете на сваленото легитимно правителство. Тайланд и Индонезия са първите страни в региона, които са предложили този вариант. Индонезия има потенциала да действа като посредник. Единственият проблем е липсата на консенсус между страните от региона относно това каква позиция да заемат с военната хунта в Мианмар. Въпреки това, дори ако тези страни се споразумеят за решение, прилагането му ще премине през споразумение между САЩ и Китай, анализира Омер Фарус Йълдъз от Анадолската агенция.
