Речта на Бранко Цървенковски по време на дебата в Македонската академия на науките и изкуствата („Съвременната македонска държава-два етапа в процеса на нейното формиране и развитие 1941-1991 / 1991-2021“), коментира Катерина Блажевска в Дойче веле.
Цървенковски не е нито неопитен, нито неинтелигентен. Напротив. За човек с остър ум, който мисли бързо, който за секунда вече знае как да отговори (от позицията на партиен лидер, премиер или президент), той знаеше точно какво казва и вероятно - и с каква цел.
Оценките му не са далеч от истината, нито са нови. Да, Македония е вътрешно дълбоко конфронтирана и разделена държава. Да, корупцията е по-бърза от мерките срещу нея. Да, няма качествено образование, няма равенство пред закона, няма доверие в институциите, няма доминираща система от социални ценности. Това, което той каза, сегментарно или изцяло, може да бъде прочетено днес в критичен преглед на всеки профил във Фейсбук. Но това, което се очаква от бивш министър-председател и президент, е много повече от това, което всеки недоволен казва днес - превръщайки натрупания опит в предложения за по -ефективно справяне с установените слабости.
Предложението му (за спешна нужда от национална платформа, около която ще бъде постигнат широк обществен консенсус и да бъде задължителна, независимо кой е на власт и кой е в опозиция, докато ключовите неща не бъдат подредени) никога не може да се счита за нещо „ново“. Ако тази страна има излишък от нещо, това са точно купчините стратегии за всичко, които дори не са започнали да се реализират.
Второ, ако някой призовава за преодоляване на разделения и конфронтации в името на националните цели, винаги е добре да го покаже с личен пример. Цървенковски не е добър пример за това дори на микро (партийно) ниво, камо ли на макро ниво. Той започна с обет за мълчание, обяснен с добронамерено желание да не се „намесва“ в партийните дела на СДСМ. След това, в ключови моменти за държавата, той продължи с мълчание, което отразяваше повече несъгласие с политиката нанеговите, за да завърши с размразяването и замразяването на отношенията с родната партия. Ако в интерес на заявените цели той самият не насърчава комуникацията и сътрудничеството със своята партия, от кои морални позиции призовава и се надява да осигури такова единство около националните стратегии сред всички партии в страната? Тези цели се постигат преди всичко с личен пример.
Трето, опитвайки се да сканира настоящето, той говори за важен принцип, който е: Когато искате да кажете нещо, първо проверете паметта си! Или как вие лично реагирахте на това, което днес яростно критикувате. За да каже, че Македония е корумпирана държава, той би трябвало да забрави, че в първите години на нейната независимост е разрешавал или не е възпрепятствал създаването на престъпен „октопод“ в основите й, както го е наричал някога. Да забрави, че обявява жестока битка срещу него, но че не е успял институционално да отреже пипалата си. Нито едно! А за тази цел беше приета Националната програма за борба с организираната престъпност! И не само, че не успя, но остави несанкционирана възможност октоподът да се развие в чудовище. Политик, който е оставил подобен „завет“, трябва да обмисли темите, по които няма морално право да говори. Точно както на Георге Иванов би трябвало да е много неудобно да говори за хибриден режим и (не)правова държава.
Четвърто, той казва, че „носи пълна отговорност“ за всички грешки, допуснати през периода, когато е бил министър-председател. Но не сме чували той да е поел конкретна отговорност за каквото и да било. Нито за процеса на приватизация, нито за хилядите работници, които са загубили прехраната си, нито за мега аферите с пирамидалните спестовни каси „ТАТ“, „Алфа-С“, „Лавци“ ... Нито за начина, по който бяха „управлявани“ международните отношения. Нито за „Гостиварските събития“, за които все още не е известно дали на 9 юли 1997 г. е имало „еднодневна война“ (с жертви и ранени) за сваляне на албански знамена, незаконно поставени пред сградите на общината в Тетово и Гостивар. или за да се хвърли в сянката им първата и единствена и до днес девалвация на денара!?
А това не са дребни неща. Това беше политически брутален (и с тежки полицейски сили) тест за недоволство, свързано с етническите права, който завърши през 2001 г. Каква е отговорността на Цървенковски за всичко това, освен „словесната“? Той иска да бъде майстор на изговорените думи/критики, но не и роб на неизпълнени обещания.
Пето, ако има дори грам доблест, той не може до такава степен да обезценява споразуменията, които проправят пътя за интеграционните процеси в страната. Например самият Цървенковски е бил много нескромен в хваленето на скромните стъпки към желаните интеграционни процеси. Когато даде отчет за това, което правителството направи през 2003 г., той се похвали с „дебата за възможността да се кандидатства за членство в ЕС“. Не с молбата (подадена в следващата 2004 г.), а с разискването по молбата. Той се похвали, че с оттеглянето на "Конкордия" международното военно присъствие в страната приключва. Той похвали акцията за събиране на незаконно оръжие и възстановяване на доверието сред гражданите. За разлика от тогава, днес страната е член на НАТО.
По отношение на ЕС съм съгласна с критиката на Цървенковски, че независимо от (не) несигурността на процеса на разширяване, страната трябва да покаже автентичен капацитет за развитие и достигане на стандартите на Съюза. И в това отношение не трябва да има дилеми или компромиси. Уважавам и признанието му, че „с днешните знания и опит, с този ум със сигурност той лично би направил много неща съвсем различно“.
Ако е така, „Hic Rhodus, hic salta“, т.е. докажи на място таланта си. Вместо да дава уроци само с думи, нека да превърне опита си в дела. Това е точно обратното на приетата практика от години да се въртим в кръг със стари констатации по нови поводи и с мъдреци, които не са готови да си мръднат пръста. Страната не се нуждае от толкова теоретици, колкото от изпълнители. Разбира се, при условие че са искрени в намеренията си. В противен случай само ще се потвърди изявлението, което той направи преди много години, че „държава не се прави с малки души“, но рискувайки, че този път това да се каже по негов адрес.
