В какво положение е НАТО през февруари 2019 година, 70 години след основаването си? Независимо от всички свои успехи в обезпечаването на мира, с които Алианса с пълно право може да се гордее, той демонстрира слабост: първо, президентът на Русия Владимир Путин е притиснал НАТО в ъгъла, второ, Алиансът често реагира на ситуациите със закаснение и вероятно е недооценил готовността на Москва за ескалация и нейния стремеж към териториално преустройство на Европа (присъединяването на Крим, ситуацията в Източна Украйна). Трето, НАТО няма отговор на такива важни въпроси, като отношенията с Китай и Ирак.
Какви са последствията: военната заплаха за европейците расте и нейното ниво може би даже е по-голямо от това по време на Студената война. В същото време вероятността от нова надпревара във въоръжението е голяма, защото Китай, Индия, Русия, както и САЩ всъщност не са заинтересовани от разоръжаването, пише Кристоф Шилц в материал за германския ежедневник Die Welt, цитиран от агенция "Фокус".
И още един момент: западните общества ще бъдат принудени да инвестират все повече и повече средства (данъци) в увеличаването на собствените си военни възможности. А това, на свой ред, в близките години ще означава засилване на конкуренцията за отделяне на средства от бюджета и може да доведе до конфликт вътре в обществото. Това се касае най-вече за Германия.
В сряда министрите на отбраната на страните от НАТО за първи път обсъдиха новата ситуация: развалянето на двустранния договор между Вашингтон и Москва за забрана на ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО), които могат да преодоляват от 500 до 5 500 километра. Вече е невъзможно това споразумение да бъде спасено.
При това е удивително доколко НАТО не е готово за създалата се ситуация, независимо че тя се развиваше в продължение на няколко години, в течение на които се състояха повече от 30 срещи между представители на САЩ и Русия, посветени на тази тема. Неочаквана за Алианса бе и анексията на Крим през 2014 година, както и сблъсъкът между руски военни кораби с малки украински катери през ноември 2018 година не по-далеч от Черно море. По този начин възниква далеч не безсмисления въпрос: А доколко НАТО въобще е способно да мисли стратегически?
Разработените от Русия ракети със среден обсег 9М729 (SSC-8 по класификация на НАТО), довели до разрушаването на ДРСМО, са нещо повече, отколкото въпрос само за „военната кухня“. Става въпрос за една от основите на НАТО.
Генерал-лейтенантът в оставка Хенрих Браус, който в продължение на много години до лятото на 2018 година беше най-влиятелният представител на Германия в НАТО, написа съвместна статия с Кристиан Мьолинг за немското „Външнополитическо общество“, че 9M729 (SSC-8) би могла „сериозно да попречи на укрепването на намиращите се под заплаха съюзници на Алианса в Северна, Източна и Югоизточна Европа“ и „да парализира решимостта за защита на европейските съюзници в случай на възникване на криза или опасност“.
Ако Русия, в рамките на стремителна настъпателна операция (каквато в Крим) нападне Балтийските страни, Москва би могла да подкрепи това нападение с ядрена угроза от ракетите 9М729. А партньорите на балтийските страни в НАТО ще бъдат ли в състояние да им помогнат?
Отговорът на този въпрос може да разцепи Алианса – точно както и спорът за разходите за отбрана. И именно това е целта на Путин. Но той не разчита само на това: С разпадането на ДРСМО Москва може най-накрая сама да разположи ракети със среден обсег на източните си граници, където уж за нея няма заплаха. Москва изпитва голямо безпокойство по повод ракетите със среден обсег, с които разполагат Индия и Китай.
Новото руско оръжие може да стане отговор на тези заплахи – но на първо място тези ракети могат да долетят до територията на Европа. Както винаги, отговорът на НАТО може да бъде такъв: Алиансът ще отговори на новосъздалата се ситуацията в сферата на сигурността, за което ще са нужни много милиарди евро. Но тях в момента просто ги няма. Това противоречи на интересите на Вашингтон, който не иска директна конфронтация с Москва.
В известен смисъл Путин е натикал НАТО в ъгъла. Новите решения за усилване на източната граница, приети след 2014 година, са правилни, но те така или иначе са недостатъчни за реалното сдържане на Москва. На Алианса не му стига съвременна техника, инфраструктура и мобилност на големите войскови съединения. Така наричаната „стратегия на руското направление“ – която разчита на сдържане в комбинация с диалог – е остаряла. И Москва потвърждава това със своите действия – на първо място: в Причерноморието (Грузия, Украйна), т.е. там, където НАТО практически не присъства.
Паралелно с това, Русия последователно укрепва позициите си в Африка, запълвайки вакуума, възникнал след изтеглянето на американците. Споразумението за създаване на логистичен център в Еритрея – на Африканския рог – дава на Москва достъп до Червено мора. Аналогични цели преследват и споразумението за военно сътрудничество с Централноафриканската република и съвместните антитерористични учения с Египет, както и договора с Кайро за сътрудничество в космоса. Москва играе важна роля и в Либия.
Може ли да се твърди, че при НАТО всичко е под контрол? В последно време Алиансът се занимава по-активно с въпросите, свързани с Китай, Пекин, от гледна точка на Русия и САЩ, е една от главните заплахи. Но Китай в бъдеще може да стане един от основните играчи в Афганистан, където на Алиансът в момента му се налага да гледа, как т.нар. „Ислямска държава“ и „Ал Кайда“ постоянно засилват позициите си. А и „Талибан“, както и по-рано, остава много силна.
Сега НАТО обяви, че се изтегля от този регион. Но защо в Афганистан Алиансът практически не успя да постигне целите си, независимо от огромните жертви? Защо Алиансът чак сега се замисли за действията на Китай? Не е ясна ситуацията и с малкия тренировъчен център на НАТО в Ирак. Може ли така да се постигне нещо съществено? И какво ще се случи, ако жестоките ирански бойци започнат да убиват натовски войници в Ирак?
При подписването на Договора за създаване на НАТО на 9 април 1949 година, президентът на САЩ Хари Трумън каза, че целта на Алианса е „да създаде защитен щит, който ще ни позволи да продължим нормалната работа на правителствата в интерес на обществото, за да могат всички наши граждани да водят пълноценен и щастлив живот“.
Всичко това остава в сила. Но постигането на тези цели става все по-трудно, тъй като върху НАТО има сериозен натиск, отбелязва още изданието.
