В модерната си история Иран няколко пъти е бил на една крачка от демокрацията. През 20-ти век, страната е разтресена три пъти от политически кризи: конституционната революция от 1905-1911, движението за национализация на петрола от 1951-1953 и ислямистката революция от 1978-1979 година. Всяко от трите събития е различно от останалите, но всички имат за корен разочарованието от ширещата се корупция, лошото управление и автократичните управляващи, пише в анализ за Actualno.com журналистът Руслан Трад.
Всяко от събитията се случва на фона на нарастване на средната класа и интелигенцията, засилващото се нетърпение към богатите бизнесмени и „правенето на услуги“ за държавни служители. Всеки път тези движения са вдъхновени от демокрацията и всеки път завършват с разминати очаквания между демонстранти и реалност.
Конституцията от 1906 създава парламент, който да служи за коректив на шаха и дава на иранците права да следят за това как се управлява държавата им. Две десетилетия по-късно шахът управлява отново като абсолютен монарх, а новата конституция е игнорирана.
Движението от 1951 е задвижвано от желанието за национализация на иранската петролна индустрия, която тогава е контролирана от британското правителство. Премиерът Мохамад Мосадек е популист, реформатор и фаворит на парламента, не на двореца. И отново изгледът за повече демокрация потъва скоро през 1953 година, когато Мосадек е свален с преврат, подкрепен от ЦРУ и британското разузнаване. Шахът заема отново трона си, а гоненията срещу политически активисти завършват с автокрация.
Протестните движения в Близкия изток се сблъскват с огромни пречки и репресии и рядко завършват с щастлив край. Дори когато протестиращите успяват да свалят един автократ, те рядко успяват да прекратят автокрацията.
В Иран изгледите за успех за малки. В големи части на Близкия изток държавите, управлявани от светски автократи, се фокусират върху смазване на ислямистката опозиция. В Иран е обратното – религиозната автокрация е съсредоточена върху унищожението на светската опозиция. Тази динамика на невъоръжени, неорганизирани граждани без лидери, изискващи икономически реформи и плурализъм, заставащи срещу добре въоръжени, организирани теократи, които величаят мъченическата смърт – всичко това не е рецепта за успех.
И все пак срещу всяко очакване иранското антиправителствено движение пониква като гъби след дъжд из цялата страна. Въпреки че днешните протести са в пъти по-малки в сравнение с демонстрациите в Техеран през 2009 година, те впечатляват с мащаба и интензивността си.
Протестите започнаха на 28 декември в град Машхад, който е поклоннически град и е считан за крепост на режима. Демонстрантите скандираха „Оставете Сирия, помислете за нас“. Скоро вълната се разпростря към най-свещения град в Иран – Кум. Там, насред града, се чуват лозунги, изразяващи носталгия към последният шах Реза - автократ, желаещ да модернизира страната си и особено репресивен към духовенството. Протестите избухнаха и в провинциалните градове, където хиляди в Наджафабад скандират „не искаме Ислямска република, „Смърт за Революционната гвардия“ в Рещ и „Смърт за диктатора“ в Хорамабад. Два дни по-късно демонстрациите достигнаха до столицата Техеран, където са арестувани между 500 и 600 души.
Какво е подбудило протестите, е все още предмет на дискусии – някои смятат, че в началото са подкрепени от хардлайнери срещу президента Хасан Рухани, но скоро след като се включват хиляди хора, положението излиза извън контрол. Както религиозните, започнали протеста като несъгласие с президента, така и включилите се по-късно хора от всички прослойки, са движени от едно и също: покачване на цените, безработицата, която сред младежите достига 40%, корупцията по всички нива на държавния апарат и несъгласието с външната политика на Иран – в частност финансовата подкрепа за милиции в Ливан, Сирия и Ирак. Като се добави политическата и социална реалност в Иран, която често е свързвана с арести и репресии, атмосферата става взривоопасна.
И докато това разочарование съществува от години, сред различията от демонстрациите от 2009 е присъствието на смартфона. През 2009, когато около 2-3 милиона иранци демонстрираха сравнително тихо в Техеран, по-малко от милион души разполагат със смартфони и повечето живеят в столицата. Днес 48 милиона от общо 80 милиона иранци разполагат с последни модели смартфони с всички възможни апликации за чат и видео разговори. Само апликацията Telegram – станала известна с криптираните си съобщения - има над 40 милиона потребители от Иран, което създава трудности на правителството да налага контрол, освен ако не „изключи“ интернет. Може би заради това Техеран оказа натиск върху собствениците на Telegram и скоро някои от опозиционните групи бяха изтрити директно от компанията. Този ход провокира критики, но и напомни колко лесно може да се въздейства върху свободата на изразяване, ако едно правителство реши да се намеси.
Междувременно, за мнозина извън Иран е по-трудно обяснимо защо иранците протестират. Това донякъде се дължи на стриктно прилаганата програма на правителството да контролира медийното съдържание, което засяга Техеран. От 2009 година насам някои от най-видните журналисти, отразяващи Иран, са изгонени от страната, включително Ферназ Фасини от The Wall Street Journal, Назила Фатхи от The New York Times, Мазияр Бахари от Newsweek, Париса Хафези и Бабак Дехганпишех от Reuters. Някои журналисти дори са арестувани. Представители на интелигенцията също стават цел на атаки.
Иранското правителство държи първото място по екзекуции на глава на от населението, като оспорва тази титла само със Саудитска Арабия и Китай. Жените са считани за второстепенни граждани, хомосексуалността е преследвана, както и религиозните малцинства, а свободата на словото е постоянно под натиск. Докато мнозина се надяват гражданското движение да победи, има много причини да се изразява скептицизъм за това. Революционната гвардия и милициите басидж, които са стожерите на иранския режим, са добре подплатени, организирани и въоръжени. Точно обратното са опонентите на властите. В допълнение, Иран разполага със стотици хиляди бойци, в това число ливанската организация Хизбулла, които са съставна част в разпространението на влиянието на Техеран в Близкия изток. За тези сили да се справят с демонстранти е много по-лесно, отколкото да се бият в Сирия и Ирак.
Има надежди, че протестите могат да накарат правителството да вземе насериозно исканията на хората, но историята учи друго. В идващите седмици и месеци властите ще станат още по-репресивни. Вече има 10 убити из страната, а са минали едва няколко дни.
Политическите сили в лицето на аятолах Хаманей и президента Хасан Рухани са в постоянно противоречие и сега се опитват да прехвърлят вината за демонстрациите един на друг. Основните вестници в страната отправят критики към едната или другата институция в зависимост коя страна подкрепят. Но едно е сигурно – нито аятоласите, нито президента ще позволят демонстрациите да се засилват, застрашавайки по този начин статуквото.
Вероятно демонстрациите ще бъдат използвани като претекст Революционната гвардия да засили влиянието си в името на националната сигурност. В Иран винаги е имало по две институции: армия (охраняваща държавните граници) и Гвардия (стожерът на външната политика и иранско влияние), полиция (обикновена полиция) и басидж (паравоенна сила), аятоласи (най-висшата инстанция) и президент. Всяка от институциите има свое влияние в обществото, но първенците на режима са членовете на Революционната гвардия, водена от Касим Сюлеймани.
Не е случайно, че демонстрантите скандират срещу гвардията и политиката на Иран в Сирия: докато има сериозни икономически проблеми в страната, Техеран изпраща милиони на милиции да се сражават в името на интересите му. Това само засилва негодуванието и срива доверието в управлението. Революционната гвардия разполага със собствени банки и мрежи от компании, с които се финансира допълнително – затова и протестиращи подпалиха банки, които са свързвани с гвардията. Не на последно място, Гвардията получава заповеди директно от аятолах Хаменей, а не от министъра на отбраната или президента. Цялата ситуация може да бъде използвана отлично от духовенството.
Снимки: Getty images/Guliver
