Напоследък не съм писал по близкоизточните въпроси, но това изобщо не означава, че съм спрял да ги следя, напротив. Предстоят редовни президентски избори в Сирия. Те ще се проведат на 26 май, а кандидатите са трима – сегашният президент Башар Асад, Махмуд Марей от опозицията и доскорошния министър Абдала Абдала. Много от западните наблюдатели считат изборите за формалност, и това може би не е лишено от основание.
Това са вторите поред избори в които в Сирия въобще се допускат други кандидати. Интересното, и важно в случая е, че по време на предизборната кампания кандидатите получиха достъп до ефирно време във водещите сирийски медии (Сама ТВ, Сирия ТВ, Сирийски телевизионен канал, вестник Ал Уатан и др.) - нещо, което бе немислимо в близкото минало. Политическият живот в страната се влияе от множество фактори – на първо място това е развитието на войната, която в момента е в етап на локализирани конфликти, в които, освен сирийската държава, са замесени всички регионални и световни сили.
Траекторията на войната в Сирия се разви по начин, по който се обособиха няколко военно-политически лагера. В единия са правителствените територии (с подкрепата на съюзниците на Сирия – Русия и Иран), в другия са джихадистко-терористични образувания като Ал Кайда в Сирия и сродните ѝ групировки, в третия са кюрдските автономии, които се ползват с плаваща подкрепа, така както е удобно на Великите Сили, коментира анализаторът Борислав Боев във Фейсбук.
"Факт е, че след намесата на Русия от 30 септември 2015 г. сирийската армия отвоюва ключови територии и постигна големи военни успехи срещу терористичните групировки. Преди това силите на Асад бяха в отстъпление навсякъде, а загубата на провинция Идлиб през пролетта на 2015 г. даде допълнителен тласък на джихадистките формирования, които вече заплашваха и средиземноморските провинции Латакия и Тартус.
Това бе червената линия, която нямаше как да бъде пристъпена, защото именно в Тартус се намира единствената руска военна база на Средиземноморието. Военните победи на Асад му дадоха политически картбланш, въпреки, че Западните държави едва ли скоро ще признаят неговата „легитимност“. В резултат, Сирия продължава да се намира под жестоки икономически санкции, които удрят не по кой да е, а по сирийския народ. Километричните колони от автомобили, чакащи да заредят някакво гориво (ако има такова) са обичайна картина. Енергийната криза, особено в зимните месеци, влияе тежко върху сирийския народ и плановете на държавата за следвоенно възстановяване. Това са наболелите въпроси, по които трябва да работи следващия президент.
Въпреки военните победи, ситуацията в Сирия далеч не може да се определи като спокойна. Социално-икономическото напрежение ще нараства, ако енергийната криза не бъде разрешена. Правителството в Дамаск няма достъп до значителната част от петрола, който се намира под контрола на кюрдските формирования източно от р. Ефрат. Още един фактор играе решаваща роля за задълбочаването на енергийната криза - тазгодишната суша. По данни на министерство на земеделието в Сирия, тя е най-тежката от 1953 г. Нивото на водите в язовирите е само 52%, а стотици хиляди декари посеви ще имат нулева реколта. Освен това, немалка част от електричеството в Сирия се произвежда от ключови хидроенергийни съоръжения по поречието на р. Ефрат - ВЕЦ Тишрин (630 MW), ВЕЦ Табка (824 MW), ВЕЦ Ракка (81 MW) и т.н.
Справянето с такива кризи, особено в разрушена страна, изисква многомилиардни инвестиции в изграждането на нова инфраструктура и подобряването на вече съществуващата. Това е непосилна задача за властта в Дамаск, която на първо време трябва да търси помощ от своите най-близки съюзници, но и трябва да се ослушва за всяка една възможност за международно сътрудничество.
Привличането на чуждестранни инвеститори, особено в този регион, изисква на първо място сигурност, а такава може да се осигури само когато има институционализирана власт. Въпреки авторитарният характер на властта в Дамаск, нейната алтернатива (групировки, анклави и т.н.) е още по-лоша. Тя не може да осигури нито политическа предвидимост в териториите, в които се е разпростяла, нито дълготраен икономически просперитет. Ето защо отговорността на Асад и правителството е огромна. Военната подкрепа на Русия и Иран едва ли скоро ще приключи, защото те преследват и свои геополитически цели.
Тежките санкционни режими, на които е подложен Дамаск от западните правителства, не оставят много опции на Асад за маневриране – той ще гледа на Изток за нови партньорства, вероятно и с Китай. Инвестициите във енергийна инфраструктура, възстановяване на транспортните коридори и жилищата са от първостепенно значение за сирийската икономика. Наред с това властта в Дамаск трябва най-сетне да реши въпросът със сигурността на енергийните доставки, които вече няколко зими се оказват проблематични, най-вече заради санкционните режими, под които попада Иран – основен доставчик на петрол за Сирия. Ако Техеран, обаче, успее да постигне нова ядрена сделка със САЩ и Западните държави, и наред с това получи достъп до световните петролни пазари, това неминуемо ще се отрази благоприятно върху енергийните доставки за Сирия.
Липсата на легитимност, според западния свят, не трябва да притеснява Асад, защото тази политика се води вече цяло десетилетие спрямо неговата власт. По-важното, върху което той трябва да се съсредоточи е икономическото възстановяване и реконструкцията на разрушената държава. А това рано или късно ще наложи и промяна в авторитарния модел на управление, особено в икономиката. Естествено, не може да се очаква кой знае каква кардинална промяна, заради политическата и социална специфика на региона, но всяко разведряване, ако се случи целесъобразно, ще бъде стъпка в правилната посока."
