Руснаците се страхуват от Европа, но не могат да разчитат и на своя "най-добър приятел". Това пише Иън Морис* в коментар за изданието The Time, визирайки Азия.
"Войната е царството на случайността", казва Карл фон Клаузевиц, който знаеше повече за нея от повечето от нас. "Никоя друга сфера на човешката дейност не е свързана със случайността толкова постоянно и навсякъде". Дори когато офанзивата на Русия в Украйна затъва до степен, че служител на Пентагона може да я нарече "анемична" и речта на Владимир Путин в Деня на победата премина без нови заплахи за ескалация, опитът да се погледне в бъдещето след края на войната изглежда глупава идея. Освен може би военните стратези трябва да го направят. Те трябва да гледат напред, докато дори далечните хоризонти са все още отворени, а не да чакат, докато всички алтернативи бъдат изключени и след това да се борят за това, което остава.
Реалността днес е, че е почти без значение какво ще се случи в Украйна през следващите няколко седмици, Съединените щати могат да направят нещо по най-важния стратегически въпрос на конфликта: дали военните действия в Украйна ще накарат Русия и Китай да създадат мощен блок от велики сили, които да доминират в Евразия, или инвазията ще ги раздели в различни посоки, намалявайки общия им потенциал за подкопаване на американския глобален ред?
Географията направи Русия и Китай имперски ориентирани държави. Картата на света изглежда различно в Москва и в Пекин, но стратезите в двете столици виждат, че има едно голямо общо нещо: тя трябва да бъде преначертана.
Без излаз на море в равнините на Централна Евразия, с малко естествени укрепления, географията на Русия почти не се е променила от 1547 г., когато 16-годишният Иван Грозни става цар. Това, което означава тази география, обаче се е променило много драматично. По времето на Грозни основните заплахи за Русия идват от изток, където монголите остават мощна сила дори три века след Чингис хан. Ето защо Иван Грозни и неговите наследници изтласкват границите на Русия на изток и югоизток, създавайки стратегическа дълбочина за своето царство. Руските заселници прекосяват Урал още през 1598 г. и вече през 1639 г. се втурват към Тихия океан.
По времето, когато Монголската империя е разбита, заплахите за Русия идват главно от запад. Полските войски превземат Москва през 1610 г. Шведите обсаждат Санкт Петербург през 1705 г. и навлизат дълбоко в Украйна през 1709 г. Наполеон влиза в изгорената Москва през 1812 г. Германия тласна Русия към революция през 1917 г., провокирайки гражданска война и чуждестранни интервенции, които почти разкъсаха страната и отново заплашиха Москва през 1941 г. Затова не е изненадващо, че руснаците се страхуват от Европа.
Но Русия отблъсна всички тези заплахи, като непрекъснато добавя стратегическа дълбочина към европейския си фланг. Тя окупира Крим през 1783 г., Париж през 1814 г. и напредва до Елба през 1945 г. Това "завъртане на запад", както го нарича Петър Велики през 1690-те, промени географията на Русия, като насочи страната решително към Европа, укрепи границите ѝ и измести Азия на второстепенно място в руската политика на защита. Това сложи край на изолацията на Русия, която получи достъп до Атлантическия океан през Балтийско, Черно и Средиземно море. През XIX-ти век руските шпиони, дипломати и изследователи дори водят това, което Ръдиард Киплинг нарича смъртоносната "Голяма игра" срещу Великобритания, разширявайки руското влияние през Централна Азия и Афганистан до топлите води на Индийския океан.
Когато Владимир Путин каза през 2005 г., че разпадането на Съветския съюз е "най-голямата геополитическа катастрофа на XX-ти век", той имаше предвид, че загубата на бившите източноевропейски и централноазиатски васали на СССР анулира всички тези усилия на Русия да разреши своите геополитически проблеми. Русия се превърна в постимперска сила и след 1991 г. имаше само две възможности.
Едната беше да признае американското надмощие и да се присъедини към доминираната от Запада глобална система. И това не беше нещо невероятно: Германия, Япония и Великобритания следваха този път след 1945 г. и като цяло постигнаха добри резултати. Още през 2000 г. Путин говори за възможното влизане на Русия в НАТО. Русия обаче щеше се присъедини към новия световен ред като треторазрядна сила, отстъпваща не само на САЩ, но и на Европейския съюз, Япония, Китай и дори Индия.
Но дали защото НАТО действаше твърде агресивно или защото руските лидери гледаха по-назад, или поради по-дълбоки и по-скрити причини, този път не беше избран от Русия. Вместо това тя се превърна в противник. В опит да си върне стратегическата дълбочина, тя разби или атакува постсъветските републики в Източна Европа, Кавказ и Централна Азия и потърси свободни от лед пристанища в разкъсаната от война Сирия.
Иван Грозни, император Петър, Екатерина Велика и Сталин веднага биха разбрали политиката на Путин. Той е отговорен за убийството на 50 000 души и раняването на още поне 100 000 от началото на Чеченската война през 1999 г., но болезнената истина е, че до февруари 2022 г. стратегията му изглежда работеше.
Пътят на Китай към постимперската политика беше подобен на този на Русия, но в същото време различен от нея. От време на време в продължение на повече от 2000 години владетелите, базирани около Жълтата река, увеличават собствената си стратегическа дълбочина, биейки се с монголите, турците и други номади в степите и изтласквайки ги навътре в планините на Синдзян, Юнан и Тибет. Китайците доминираха в търговията в западната част на Тихия океан и създадоха една от най-големите цивилизации в света. Но европейската индустриална и военна мощ внезапно помете всички тези постижения през 1840-те. В последвалата "епоха на унижението", гражданската война и западната алчност почти разчлениха Китай.
От 1949 г. Китай се превърна в истинска реваншистка държава. По инициатива на Сталин, Китай се бие с американците в Корея от 1950 до 1953 г. След това, скъсвайки със Съветския съюз, Китай влиза във война с него през 1969 г. и подава ръка на Съединените щати през 1972 г. През 80-те години Китай променя антагонизма си към западните пазари с това, което неговите стратези наричат "мирна офанзива". Първоначално заемайки подчинена позиция на доминираните от САЩ глобални пазари, Китай увеличи икономиката си осем пъти между 1981 и 2008 г. И след финансовата криза от 2008 г. Китай става все по-антагонистичен към Запада.
Същите китайски стратези, които приветстваха Запада през 90-те години на миналия век, сега твърдят, че Китай трябва или да разруши "островните вериги", поредица от американски съюзници - от Япония до Сингапур, или да ги блокира с инициативата "Един пояс, един път", свързвайки Китай с пристанища в Средиземно море и Индийския океан чрез изграждане на нова инфраструктура в Централна Азия.
Двамата големи ревизионисти, Русия и Китай, са, по думите на Путин, "добри приятели, които споделят много от едни и същи възгледи за решаването на световните проблеми". И двете страни искат САЩ да бъдат изтласкани обратно в Западното полукълбо и да оставят Китай да доминира в Азия, а Русия да може да тормози Европейския съюз и Обединеното кралство.
Руският и китайският потенциал се допълват взаимно. Китай има потенциала на най-голямата икономика в света. Русия е с най-големия ядрен арсенал в света. Китай има пари, но има нужда от изкопаеми горива. Русия има изкопаеми горива, но има нужда от пари. Заедно те биха могли да изградят "дедоларизирана" финансова система, имунизирана срещу западните санкции. И всеки може да подкрепя авторитаризма на другия, както направиха фашистките диктатори през 30-те години на миналия век.
Но най-вече те са свързани с география. В известната си работа "Географският връх на историята"“ британският географ Халфорд Макиндер предсказва още през 1904 г., че след четири века на господство на земното кълбо от такива морски сили като Испания, Франция и Великобритания, ще настъпи нова ера. В нея, казва той, балансът на силите ще се върти около центъра на Азия - главно така наречените "стан" - от Казахстан на север през Узбекистан, Киргизстан, Туркменистан, Таджикистан и Афганистан до Пакистан на юг.
Пророчеството на Макиндер все още не се е сбъднало, но никъде този автор не се чете толкова жадно, както в Москва и Пекин. Русия и Китай са идеално разположени да доминират в географския център, предвиден от Макиндер, но възгледите и интересите на тези две велики сили се различават как да го направят. За Русия всички тези "стан" са потенциални васали, които ще възстановят бившата съветска империя. За Китай те са потенциални съюзници, които ще участват в изпълнението на проекта "Един пояс, един път".
Конфликтът във възгледите на Русия и Китай беше ясно видим на конференция, на която присъствах в Казахстан през 2018 г. Пред казахстанския президент Нурсултан Назарбаев "проруски" и "прокитайски" делегати си разменяха празни приказки за бъдещето на региона, докато американски журналист не се осмели да постави под въпрос справедливостта на китайските амбиции. След това всички делегати се обединиха срещу него.
Тогава в столицата на Казахстан научих три урока. Първо, Китай и Русия не са съгласни по почти всеки основен въпрос в региона. Второ, американската външна политика от гледна точка на нейните регионални перспективи изглежда старомодна, изоставаща не само от китайските и руските, но и от европейските стремежи. Но третият урок е, че по този начин Съединените щати могат всичко да спечелят и малко да загубят, като възкресяват Голямата игра от XIX-ти век, но този път да противопоставят Русия срещу Китай, а не на Великобритания.
Друг голям играч в тази стара "Велика игра", Индия, също играе своята роля, но в нова версия. Делхи и Пекин спорят за границите в Хималаите от 1954 г. Те се бориха за тях през 1962 г., а през 2020 г. конфликтът се разпалва отново, което води до над 40 смъртни случая на оспорваната линия. Делхи и Москва са близки от 1955 г., а индийските въоръжени сили непрекъснато купуват оръжия руско производство. През 2010 г. Русия започна да продава своята система за противовъздушна отбрана С-400 както на Китай, така и на Индия, но установи, че когато те възобновиха бойните действия в Хималаите през 2020 г., това стана невъзможно. Москва незабавно спря доставките за Пекин.
Вероятно през февруари и Владимир Путин, и Си Дзинпин очакваха Украйна да падне бързо. В този контекст те разчитаха, че ще увеличат заплахата за Съединените щати, като подсигурят западния фланг на Русия, ще дискредитират "малодушните западни демокрации" и ефективно ще легитимират използването на сила за подчиняване на "отцепилите се провинции" (Тайван, както Украйна). Но месеци война в Украйна укрепиха западния съюз и засилиха решителността на Америка толкова много, че министърът на отбраната Лойд Остин обяви намерението си да види как "Русия отслабва до такава степен, че вече не може да прави неща като специалната си операция в Украйна".
Поредицата от неуспехи може да тласнат Русия към Китай. Но това също може да накара Си да се запита дали Путин е приятелят, когото иска преди кандидатурата си за трети мандат като генерален секретар на Комунистическата партия на Китай. Дори на Северния полюс Путин се превръща в тежест за Пекин. Още през 2018 г. Китай обяви "Полярния път на коприната" през 2018 г., с цел да изгради нови морски връзки с Европа в лицето на бързо топящия се арктически лед. Но сега усилията на Китай са в застой, защото Арктическият съвет, основният международен ръководен орган в региона, отказва да си сътрудничи с Русия. Китай все още избягва да осъжда Русия в ООН или да нарича нахлуването на Путин в Украйна война, но изглежда охладнява към своя авторитарен приятел. Подкрепената от Пекин Азиатска инвестиционна банка за инфраструктурно развитие замрази кредитирането на Русия и Беларус, а енергийният гигант Sinopec изтегли инвестицията си от 500 милиона долара от руски газохимически завод и замрази усилията за предлагане на руски газ в Китай.
Историците обичат да правят аналогии между предизвикателствата на Китай към Съединените щати в началото на XXI век и предизвикателствата на Германия към Великобритания в началото на XX век. Може обаче да се разгледат и приликите между съвременна Русия и Австро-Унгарската империя преди Първата световна война. Подобно на Русия и Китай през 2022 г., Германия и Австрия през 1914 г. имат общи стратегически интереси и формират географски блок. Въпреки това, подобно на съвременните Русия и Китай, те се различаваха по своите желания и амбиции. Историците често казват, че причината, поради която Германия е въвлечена в световната война, е, че тя глупаво е дала на Австрия "карт бланш" да влезе във война срещу Сърбия, когато Германия нямаше много да спечели на Балканите. Скоро Германия беше "прикована към труп", чиято смъртна тежест я дърпаше към окончателно поражение. На днешните китайски лидери може да бъде простено, че третират Русия по същия начин.
Никой не знае какво ще се случи на бойните полета в Украйна през следващите няколко седмици, но знаем какво трябва да направят САЩ през следващите няколко месеца и години. В краткосрочен план Запада трябва да направи достатъчно, за да предотврати разпадането на Украйна, но не и да направи твърде много за по-нататъшното развитие на този конфликт. Трябва обаче да изхождаме от по-далечна перспектива и по-широка историческа картина. В това отношение най-добрият начин да се накаже Путин би било да се подклажда конфликт на интереси между Русия и Китай, който би разделил руския лидер от Си Дзинпин.
Може би Макиндер беше прав, че Централна Азия е географският център на историята.
* Иън Морис е професор по история в Станфордския университет. Новата му книга "Географията е съдба: Мястото на Великобритания в света" излезе през май.
ОЩЕ: Странният случай с китайската пенсионна система
Превод: Ганчо Каменарски
