Броят на забранените книги и образователни материали в САЩ бие всички рекорди, пише интернационалното издание Project Syndicate. Но какво е по-страшно за културата? Крайнодясна атака срещу академичната свобода или литературна алергия вляво?
Треската за забрана на книги върлува в САЩ. Между юли 2021 г. и юни 2022 г. 1648 заглавия са били забранени в държавните училища в страната, според PEN America. Очаква се този брой да нарасне тази година, тъй като консервативни политици и организации засилват усилията си да цензурират писането за сексуална и расова идентичност.
През последните месеци контролираните от републиканците щати като Флорида и Юта предприеха репресии срещу училищните библиотеки, за да забранят книги, които се занимават с расови, полови и сексуални теми, като например „Как да станеш антирасист“ или „Gender Queer: Мемоари“ на Ибрам Кенди. В някои части на Флорида училищата са инструктирани да ограничат достъпа до книги за раса и многообразието. Те също така бяха предупредени, че учители, които разпространяват "нецензурни и порнографски материали" на ученици, са заплашени от 5 години затвор. Губернаторът на Южна Каролина Хенри Макмастър цитира книга на Мая Кобабе (тя спечели наградата „Алекс” на Американската библиотечна асоциация за 2020 г. за литература за тийнейджъри) като пример.
Забраните на книги днес обикновено се инициират от крайнодесни популистки политици и родителски групи, които твърдят, че искат да защитят здрави, семейно ориентирани християнски общности от упадъка на градска Америка. Ето защо детските книги с ЛГБТК+ герои попадат в определението им за порнография.
Губернаторът на Флорида Рон ДеСантис (вероятен кандидат за президент) е водещият привърженик на държавната цензура и съвременните забрани на книги. През февруари ДеСантис и неговите съюзници в щатската Камара на представителите представиха нов законопроект, който, ако бъде приет, ще забрани на университетите и колежите да подкрепят събития в кампуса, които „одобряват реториката на многообразието, равенството, приобщаването или критичната расова теория“. Законопроектът също така се стреми да премахне критичната расова теория, изследванията на пола и междусекторността, както и всякакви „производни, големи или малки, на тези системи от вярвания“ от учебните програми, се казва в материала на Project Syndicate.
Въпреки това, докато крайнолевите прогресисти е по-малко вероятно да призовават за забрана на книги, те също може да покажат липса на толерантност към литературата, която ги обижда. В някои случаи литературни класики като „Да убиеш присмехулник“ или „Приключенията на Хъкълбери Фин“ са премахнати от училищните списъци за четене, защото съдържат расистки обиди и определени читатели може да се почувстват „маргинализирани“.
Атаката на крайната десница срещу академичната свобода несъмнено е много по-опасна от литературната алергия на левицата. Но е интересно, че непоносимостта на крайната левица и крайната десница имат много общо. Крайнодесни популисти като ДеСантис са склонни да подражават на дискурса на прогресистите за „приобщаване“ и „чувствителност“ в класната стая. Те твърдят, че белите ученици трябва да бъдат защитени от изучаване на робството или ролята на теориите за превъзходство на бялата раса в американската история, защото подобни уроци могат да ги разстроят и да ги накарат да се чувстват виновни.
Прогресистите, които искат да спрат преподаването на "Хъкълбери Фин" в училищата или искат думата "дебел" да бъде премахната от детските книги на Роалд Дал, например, следват същата логика. Те също не искат децата да се чувстват обидени или „нежелани“. Според тях образованието е като терапията: целта му е да накара децата да се чувстват добре кои са, а не да ги научи как да приемат информация и да мислят самостоятелно.
Подражаването на крайнодесния жаргон от крайнолевия може да се разглежда като безскрупулно отмъщение, защото движещата сила зад консервативния пуританизъм в САЩ винаги е бил фундаментализмът, а не приобщаването. Въпреки това религиозният догматизъм е много тясно свързан със страха от обида в чувствата. Пример за това е скандалът, започнал след публикуването на „Сатанинските стихове“ на Салман Рушди през 1988 г. Аятолах Рухола Хомейни издаде фетва, призоваваща за смъртта на автора, а християнските консерватори осъдиха Рушди за подигравка с религията. Някои от левицата, макар и да не са свързани с никоя религия, също критикуваха Рушди, че е обидил милиони мюсюлмани.
Християнските пуритани се противопоставят на книги на гей теми не само защото Библията забранява хомосексуалността, но и защото (и може би това е основно), че такива книги нарушават естествения ред, какъвто те си го представят. И това не е далеч от настроенията на хилядите хора, които наскоро подписаха писмо, протестиращо срещу начина, по който New York Times отразява проблемите на транссексуалните. Подписалите писмото бяха разстроени от факта, че някои от статиите предполагат, че въпросът за пола може да не бъде решен научно. Подписалите се бяха особено обидени от статия, написана от колумниста Памела Пол в защита на Дж. К. Роулинг. Роулинг не мрази хората, които са се променили от един пол в друг, но не вярва, че да си мъж или жена е просто въпрос на избор.
Прогресистите, които призовават за забрана на книгите на Роулинг за Хари Потър (крайнодесните фанатици също ги осъждат, но само за насърчаване на магьосничество), правят това като правило, не по религиозни причини. Те отново говорят за негостоприемна работна среда, маргинализация, нечувствителност и т.н. Често обаче се оказват също толкова догматични, колкото и религиозните вярващи. Те са убедени, че човекът, роден с мъжки гениталии, е жена, ако той/тя го твърди. Съмненията на Роулинг относно това вярване нарушават разбирането им за природата.
Всичко това не означава, че заплахите отляво за ограничаване на достъпа на учениците до книги са толкова сериозни, колкото заплахите от крайната десница. За разлика от крайнодесните екстремистки партии, които включват настоящата Републиканска партия, политиците отляво на центъра обикновено не призовават за забрани на държавно ниво. И все пак реториката на прогресистите отчасти играе в интерес на десните популисти.
Липсвайки съгласувана икономическа програма, Републиканската партия реши да участва активно в американските културни войни. Но тъй като призивите на религиозните и социалните консерватори са склонни да резонират повече с избирателите, отколкото догматичните позиции по въпросите на расовата и сексуалната идентичност, това не е война, която левицата може да спечели. Демократите и другите прогресивни партии в западния свят трябва да се фокусират по-малко върху наранените чувства и повече върху икономическите и политически интереси на избирателите.
Превод: Ганчо Каменарски, заглавието е на редакцията
