Откъде идва презрението на българина към неговия парламент? След толкова помпане на националната гордост човек би очаквал, че тази институция, положена на върха на нашата парламентарна република, ще буди много по-позитивни чувства. Да не говорим за ритуалните ѝ функции, клетвите, химна и тъй нататък.
Доверието в нея е традиционно най-ниско, далеч зад църква и дори полиция. Само около 20-25% одобряват работата на парламента, но нерядко процентите падат още по-надолу. Ясно е защо президентът традиционно се радва на високо доверие - той обикновено няма управленски функции и може спокойно да се отдава на популистки емоции. Но и доверието в правителствата сериозно надхвърля това в парламента, а те не само управляват, но и често грешат.
Едно от възможните обяснения за това е следното: българското общество не е свикнало различни хора да имат различни мнения. За мнозинството, което не вниква в тънкостите на политиката, парламентът е буквално говорилня, където се дърлят без полза. А пък нали от малки ни учат, че има едно правилно мнение? "Какво е искал да каже авторът на стихотворението?... Правилен отговор!" Парламентарната препирня заприличва на караница между мама и татко, от която детето нищо не разбира, освен че става нещо страшно.
Нарастваща агресия, словесни битки, медии и сензации
Българските депутати все по-охотно допринасят за това усещане с нарастващата си агресия, стимулирана от търсещите сензация медии. Комунисти, фашисти, мафиоти, гастрольори, американски агенти - какви ли не още обиди прозвучаха в сакралната зала. Понякога от словесни, схватките преминават към удар в корема или дърпане на вратовръзки. В подобни страсти няма нищо ново. Най-големият бой в НС настава през 1914 по повод взимането на голям немски заем. А през 1947 се стига до най-позорния акт на насилие, когато комунистите скоростно свалят имунитета и арестуват Никола Петков, когото депутатите му обграждат и опитват да защитят, пеейки "Тоз, който падне…". Парламентът на два пъти е отменян заради преврати, многократно разпускан преждевременно и на практика обезсмислен от комунистическия режим за много десетилетия.
И все пак нещо се промени в ерата на социалните мрежи. Парламентът като че ли загуби своята сериозност - депутатите са всекидневно пред нас в своята всекидневна битност, занимават ни с глупостите си, емоционалните си изблици, погрешно натиснатите копчета, леката дрямка, която ги наляга на задния ред. Публично и частно някак се смесиха, парламентът стана едно битово място, където тече свадата, наречена "България". Да добавим крайно разделящият избор на бившия партиен дом за институцията и също така разделящите призиви за връщане в старата сграда.
Раздразнението към депутатите поддържа представата за доходите им и слуховете за всичко онова, което присвояват под масата. Редовна тема например е това колко дълга отпуска си гласуват и защо един или друг не се явява на работното си място. Защо гражданите по-малко се вълнуват колко дни отсъства патриархът или президентът от своето работно място? Вероятно защото парламентът им прилича на фабрика като тези, в които те самите работят, подчинявайки се на правилата. С една дума никой не си представя, че българските депутати са властта в тази страна и правилата създават те.
Депутатите били "безделници"?
В унисон с погнусата към парламента е и поведението на все повече политически лидери, които не благоволяват да снизходят и да го посетят, а се обръщат към народа от джипката или фейсбук. Традицията зададе навремето Доган; последваха го Трифонов и Борисов, който чистосърдечно нарече депутатите "безделници". Светът на демокрацията сякаш деградира - пращат там само втория ешелон. В тази посока е и чудноватото предложение наместо в институционална форма, евентуалните преговори за управление да се водят посредством контактна група.
Друго обяснение за недоверието в институцията, според мен, е формата на представителство. В България веднъж избран, депутатът става представител на цялата нация и е овластен да действа по съвест. Разбира се, може да ходи в избирателния си район и да изслушва хората, но не е длъжен да изпълнява заръките им. Нашият гражданин като че ли тежнее към другия тип представителство, при което депутатът е делегиран от избирателя и трябва да изпълнява волята му. Тук може да има сериозен теоретичен дебат, който прескачам. Във всеки случай нетърпимото за хората е твърде голямата свобода на депутатите: веднъж излъчени, те почват да ни управляват без да се съобразяват с избирателите си. Казано лаишки, гражданинът иска да отзовава онзи депутат, който го е ядосал. Малко като в Биг Брадър. Защото много по-трудно е да следиш какви точно закони гласуват депутатите от партията, която си подкрепил.
След три ялови парламента откриваме четвърти със свито сърце. Повечето наблюдатели смятат, че партиите продължават предизборната си агитация и в този смисъл 48-ото Народно събрание, както и предните три, отново ще е сцена за изява. Безпрецедентното излъчване на четирима кандидати за (до голяма степен) ритуалния пост на председател говори, че партиите се канят да играят за пред публиката, не да преговарят помежду си. Вярно, че битката е по-интересна от процедурите, човек обаче се чуди, не се ли надприказваха достатъчно в студиата, за да губят ценно парламентарно време?
Нездравата видимост на институцията обичайно предизвиква граждани да вдигат шум на площада, надявайки се да бъдат чути - долових патриотични песни и това, че България имала 80-вековна история, оставка и всички на съд. После пък медийното внимание използва протест на медици. И други символи. На първия ред се разполага Пеевски. "Възраждане" демонстративно седят докато звучи европейският химн, а като "водевил" възприе непоканването си руската посланичка, вероятно опитвайки да подцени този символичен жест.
На сцената сега се борят две послания: съгласие срещу инат. Кое ще се хареса повече на избирателите? Да направиш всичко възможно, за да съставиш правителство, поне за зимата, но да се откажеше от принципите, които си отстоявал? Или да продължиш да ги отстояваш, но да тласнеш страната в нови избори? На двата полюса - Янев, готов на всичко, и Костадинов, предварително заявил, че 48-ото НС за него е просто трибуна за следващите избори. По средата - играта на ГЕРБ на доброто и лошото ченге, където лидерът подава ръце и призовава за смирение, а вторият ешелон сипе огън и жупел по враговете.
В каква ли посока ще тръгне новото НС?
Сигурно може да се намери някакво най-малко общо кратно, ако всички сложат на масата своите приоритети и мечтите за радикални промени се сложат на пауза, а лидерите се скрият за малко във Фейсбук. Може, с помощта на президента, парламентът да поработи без правителство, за да актуализира поне бюджета. Няма да е лесно управление в ситуация на глобална инфлация и липса на стабилно мнозинство. Но развръзка на пиесата засега не се очертава. Протегналият ръка на "токсичните" може да се изправи пред масови протести и да бъде свален с проклятия. Но принципността на ПП и ДБ може и да ядоса привържениците им. Изборът на председател зададе разстановката на силите - ДПС и "Български възход" зад ГЕРБ, ДБ зад ПП, БСП по свой път.
Не стигна нито за едните, нито за другите, а процедурата на втори вот за председател, в която г-н Желязков водеше с незначителната преднина от 103 на 98, не само блокира избора, но направи още по-съмнителна бъдещата подкрепа за премиер. Парламентът затъна в процедури. На втория тур вместо да намалеят, кандидатите станаха 5, защото и ДПС реши да бабаитства. А всичко е още в полето на символиката, защото председателят не е управник на парламента. В крайна сметка в първия работен ден на новия парламент председател така и не бе избран. Във вторник, 20 октомври, ще бъде направен нов опит.
Тъжно начало на НС, но каквато и посока да поеме, доверието в него получи още един удар. Нямам решение, но за начало - махнете камерите.
Автор: Ивайло Дичев, Дойче веле
