Ню Йорк, 2017 година
Здрачава се. Френските прозорци отразяват залязващото слънце зад високите сгради отсреща. Упорити лъчи си проправят път между фасадите и като златни копия разсичат нарастващата тъмнина. Вечерта настъпва. От седмици Елин не се е прибирала вкъщи за вечеря. Днес няма да е по-различно. Хвърля поглед към дома си няколко пресечки по-нататък и вижда избуялите растения на терасата, червения слънчев чадър, включения грил и тънката струйка пушек, издигаща се от него.
От къщата излиза някой – навярно Сам или Алис. Или случайно наминал гост. Различава единствено движещата се между растенията фигура.
Сигурно я чакат. Напразно.
Зад Елин в студиото сноват хора. Сиво-синьо платно, окачено на метален статив, покрива стената и пода. В средата на помещението, на облицован със златен брокат шезлонг се е излегнала красива жена с перлени нанизи на врата. Бялата й тюлена пола се дипли по пода, горната част на тялото й блести от бронзанта, огърлиците закриват голите й гърди. Устните й червенеят и плътен слой грим изравнява цвета на лицето й до съвършенство.
Двама асистенти нагласят светлината. Повдигат и спускат големите прожектори, щракват с фотоапарата, проверяват светломера и повтарят всичко отначало. Зад тях екип от стилисти и гримьори щателно оглежда току-що направените снимки. Облечени са в черно. Както всички, с изключение на Елин. Тя носи червена рокля – алена като кръв, като живота и като залязващото слънце навън.
Красивата жена изказва раздразнението си, като недоволно започва да цъка с език, и с това изтръгва Елин от мислите й.
– Защо се бавите толкова? Няма да издържа още дълго в тази поза. Ехо! Няма ли да започваме вече?
Жената въздъхва шумно и заема по-удобна поза. Перлената огърлица се отмества и разкрива синьото й втвърдено зърно. Двама стилисти се отзовават на мига и грижливо и търпеливо започват да нареждат перлите така, че да го прикрият. Решават да усмирят някои от нанизите с двойнозалепващо прозрачно тиксо и от допира на пръстите им кожата на жената настръхва. Тя отново изпуска шумна въздишка и раздразнено завърта очи – единствената част от тялото си, която свободно може да движи.
В този момент към Елин се отправя костюмиран мъж. Агентът на модела. Надвесва се над нея, любезно се усмихва и прошепва:
– По-добре да започваме. Настроението й се разваля, а това не е добре.
Елин кимва леко, отново се обръща към фасадите навън и въздъхва.
– Може и да спрем дотук. Вече би трябвало да разполагаме с достатъчно сполучливи кадри, а и не снимаме за корица – предлага тя.
Агентът вдига ръце и ядосано я стрелва с поглед.
– В никакъв случай. Продължаваме със снимките.
Елин отмества поглед от дома си и се запътва към статива и фотоапарата. Телефонът в джоба й вибрира. Тя не отговаря, макар да знае кой й пише. Така само ще подхрани угризенията на съвестта си, задето отново ще разочарова семейството си.
Застава зад статива и в очите на красивата жена заблещукват хиляди звездички, тя изправя гръб и кокетно издава устни напред. Щом поклаща глава, косата й пада свободно назад и се залюлява от лекия повей на вентилатора. И двете с Елин са знаменитости. Скоро всички около тях изчезват и двете се поглъщат взаимно. Едната снима и дава нареждания, а другата се смее и флиртува с камерата. Отзад екипът ги аплодира. Опиянението от креативността се разлива по вените на Елин.
Изминали са часове, докато Елин си наложи да напусне студиото и да остави в компютъра всички нови снимки, които изискват вниманието й. На телефона си вижда цял куп пропуснати повиквания и гневни съобщения от Сам и Алис. Кога се прибираш? Къде си, мамо? Преглежда ги, но не ги чете докрай. Няма сили за това. Не спира никое от такситата, изпълващи нюйоркската оживена нощ. Асфалтът е попил от топлината на жежкото слънце и тя решава да повърви. Разминава се с нагласени, подпийнали младежи, които се смеят шумно. Други пък седят на земята, изглеждат мръсни и уязвими. Макар да живее съвсем наблизо, отдавна не се е прибирала пеша. Отдавна не се е движила извън четирите стени на фитнес залата, студиото или дома си. Токчетата й се закачат по неравния тротоар. Стъпва предпазливо и обръща внимание на всичко по пътя. Улицата й, Орчард Стрийт, е безлюдна, западнала и мръсна, подобно на Лоуър Ийст Сайд. Но контрастът между дома й и нейната улица й допада – така се противопоставят лукс и патина. Влиза във фоайето, незабелязано минава покрай подремващия пазач и натиска копчето на асансьора. Но щом вратите се отварят, тя размисля и се обръща. Иска й се да прекара още време навън, в пулсиращата нощ. Вкъщи и бездруго сигурно вече спят.
Отваря пощенската кутия, взема купчината писма. (...) Прехвърля писмата в ръцете си и трупа неотворените пликове настрана, докато един от тях не събужда любопитството й. Печатът е от Висбю, с шведска марка. Името й е изписано на ръка, със синьо мастило и големи букви. Отваря писмото и го разгръща. Прилича на звездна карта, но с името й на нея. Притаява дъх и прочита надписа:
Днес една звезда е кръстена на Елин.
Препрочита изречението няколко пъти на вече непривичния за нея език. Дълъг низ с координати посочва точното местоположение на небосвода.